Мис Безсърдечна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-63-9
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мис Безсърдечна». Краткое содержание книги:
Най-напред твърдяха, че са намерили мъртво тяло в гората зад къщата на Спенсър. Но после се разбра, че трупът е изчезнал безследно… После, когато същата тази гора се запали, те се кълняха, че са видели предполагаем мъртвец да се надига от пепелищата… И въпреки всичко това, сладките малки лъжкини продължават да си играят с огъня.
Хана се опитва да изтъргува сакото си от Диор срещу усмирителна риза. Ариа се пробва да общува с мъртвите. Емили зарязва гаджето си и офейква от града… отново. А Спенсър си мисли, че някой от нейното семейство е забъркан в убийство.
Приятелките настояват, че говорят истината за онова, което са видели, но никой в Роузууд не се кани да повярва на лъжливото овчарче, което крещи „Вълк, вълк!“ И когато големият лош убиец тръгва по петите на момичетата, дали някой ще им повярва, или… те ще са следващите изчезнали?
Няколко минути по-късно автобусът потегли и зелените поля на Ланкастър се изгубиха в далечината. Имаше само четирима пътници, така че Емили разполагаше с цялата двойна седалка. До крака си забеляза контакт, наведе се, включи телефона си и го пусна. Екранът му оживя. Емили трябваше да направи нещо с информацията, която беше научила, но какво? Ако се обадеше на Спенсър, Хана или Ариа, те щяха да й кажат, че се е побъркала, задето смята, че Али е жива и задето е изпълнила инструкциите на А. да отиде при амишите. Не можеше да се обади и на родителите си — те си мислеха, че е в Бостън. Не можеше да позвъни и в полицията — Уайлдън беше полицай.
Струваше й се невероятно, че той някога е бил амиш. Емили не знаеше почти нищо за живота му, само, че е бил бунтарят на „Роузууд дей“, но после е решил да стане ченге. Сигурно нямаше да е много трудно да разбере кога Уайлдън е напуснал общността и е започнал да учи в „Роузууд дей“. При разговора им в болницата той беше споменал, че докато е учил в гимназията, е живял с чичо си. Според Люси Уайлдън се опитал да убеди и сестра й Лий да напусне общността. Може би когато му е отказала, той се е ядосал… и е решил да се разправи с нея завинаги.
След като е бил приятел с Джейсън, Уайлдън може и да е разговарял с Али за нейните планове да избяга. Може дори да й е обещал да й помогне и в нощта, когато тя изчезна, да я е отвел някъде извън Роузууд. После е изхвърлил трупа в ямата зад къщата на семейство Дилорентис и е направил да изглежда така, все едно Али е била убита. Но тялото в ямата да не е на Али — а на момичето, което е разбило сърцето му.
За неин ужас всичко изглеждаше адски правдоподобно. Това обясняваше защо Лий така и не е била открита. Обясняваше и защо миналата събота Али се беше появила в гората и защо Уайлдън се опитваше да разубеди полицията да разследва вероятността тя да е жива — ако установяха, че тялото в ямата не е на Али, те трябваше да разберат чие е. Ето защо Уайлдън не вярваше в А. и не искаше да повярва, че Иън знае какво е станало онази нощ. Оказваше се, че А. е бил прав през цялото време — тайна наистина имаше. Но тя не беше свързана със смъртта на Али, а с това кой е бил убит на нейно място.
Емили се загледа в надписите, надраскани под прозореца на автобуса. МИМИ ОБИЧА КРИСТОФЪР. ТИНА ИМА ГОЛЯМ ЗАДНИК. До тях дори имаше скица на две големи задни бузи. Али беше някъде там, точно както предполагаше. Но къде се беше крила през цялото време? Няма как една седмокласничка да се оправи съвсем сама. Може би познаваше някой, който беше приел да се грижи за нея. Защо не се беше обадила на Емили, за да й каже, че всичко е наред? А може би нямаше желание да се свързва с когото и да било. Може би беше решила да забрави целия си живот в Роузууд, дори четирите си най-добри приятелки.
Телефонът на Емили изпиука, сигнализирайки за пристигането на нов есемес. Тя бързо влезе в пощата си. Съобщенията бяха три; две от сестра й, озаглавени „Проучване“. Ариа също й беше изпратила есемес; той беше озаглавен „Трябва да поговорим“.
Възрастната жена, която седеше на предната седалка, се закашля. Автобусът минаваше покрай една ферма и във вътрешността му се размириса на оборски тор. Емили прескачаше от съобщение на съобщение, опитваше се да реши кое да прочете първо. В този миг телефонът й изпиука отново. Този път есемесът беше от непознат номер. Пулсът й се ускори. Сега вече не можеше да не е от А. За пръв път Емили умираше от нетърпение да разбере какво й пишеше той. Веднага натисна бутона за четене.
Съобщението представляваше снимка на няколко листа хартия, разхвърляни върху маса. На най-горния пишеше ИЗЧЕЗВАНЕТО НА АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС: РАЗВИТИЕ. Долният беше озаглавен РАЗПИТ, ДЖЕСИКА ДИЛОРЕНТИС, 21 ЮНИ, 22:30. На друг лист се забелязваше емблемата на нещо, наречено „Убежището в Адисън-Стивънс“, под която се виждаше и името „Дилорентис“. На всеки лист имаше червен печат, чийто надпис гласеше: „Собственост на полицейско управление Роузууд. Не изнасяй!“.