Галапагос [bg]

— Не се страхувай, братче. Ние сме потомци на много поколения оцеляващи хора. За един фон Клайст такъв малък метеоритен дъжд е нищо.

— Ади — започнал *Зигфрид, — има ли начин да приближим кораба до пристана?

Той си мислел, че останалите в автобуса ще се почувстват на по-сигурно място, пък и определено ще им бъде по-широко, ако са на борда.

— Майната му на кораба, нищо не остана от него — рекъл капитанът: — Според мене и Лиън са откраднали.

Ще повторя, че Лиън — това съм аз.

— Ади — продължил *Зигфрид, — в автобуса има десет души и един от тях е със сърдечен пристъп.

Капитанът хвърлил поглед към автобуса и попитал:

— А защо са станали невидими?

Хълцането му отново се възобновило.

— Лежат на пода, уплашени са до смърт — казал *Зигфрид. — Налага се да изтрезнееш, не мога да се погрижа сам за тях. Ти ще трябва да направиш необходимото. Вече не съм в състояние да направлявам действията си, Ади. Как пък се случи точно сега! Наследил съм татковата болест.

Що се отнася до капитана, времето за него спряло. Това илюзорно чувство му било познато. Можел да преброи, че му се случвало няколко пъти в годината — винаги, когато научавал нещо, с което не можел да се пошегува. Знаел как отново да задвижи времето — като отрече лошите вести.

— Не е вярно — казал той. — Не може да бъде.

— Смяташ, че подскачам, понеже ми е приятно? — попитал *Зигфрид, и, танцувайки, неволно започнал да се отдалечава от брат си.