Шепнещата земя

Когато събудих Луна и Хелмут, на тях, разбира се, им стана много весело и сметнаха това за справедливо възмездие за плоските ми шеги за паразитите от предния ден. Едва след като закусих в унило, полусомнамбулно състояние и започнах да пия третата си чаша кафе, си спомних нещо, което дълбоко ме развълнува. В своя ентусиазъм да заловя на всяка цена прилеп и да изпитам върху себе си неговото ухапване съвсем забравих твърде неприятния факт, че може да се окаже носител на вируса на бяса и едно ухапване да доведе до твърде лошо въздействие. Спомних си, че противобясната ваксина (която с жестоко медицинско увлечение инжектират направо в стомаха) е изключително болезнена и трябва да ви напомпат огромно количество от нея, докато се окажете извън всякаква опасност. Не зная доколко това е необходимо или чисто и просто лекарите получават част от доходите на производителите на ваксината, но зная от хора, изпитали това „удоволствие“, че то е твърде неприятно. Възможността да се заразя от бяс чрез прилеп вампир в тази именно местност беше изключително слаба, но дори и в този случай трябваше да се инжектирам профилактично; всеки, който е чел описанието на последния стадий от развитието на болестта при болен от бяс, би се втурнал час по-скоро към най-близката болница.

И така без прилепи или ухапвания, но с моята безценна кукумявка пигмей, поставена в малка бамбукова клетка върху гърба ми, ние заслизахме от планината към Калилегуа. Когато достигнахме плантациите със захарна тръстика, падна зелен полумрак, а телата ни боляха от умора. Дори яздещият отпред Луна пееше все по-тихо и по-тихо. Накрая зърнахме светлинките на Хелмутовия дом. Когато вкочанени, потни и мръсни слязохме от конете и влязохме, вътре ни посрещна Една — свежа и мила, а на масата до нея стояха три много големи чаши, пълни с леденостуден джин с тоник.