Шепнещата земя

Пролетно нагизденият Буенос Айрес изглеждаше великолепно. Високите и елегантни сгради блестяха на слънцето като айсберги, а широките булеварди се ограждаха от джакаранди, обвити в мъглявина от сини цветове, и от palo borracho1 с техните странни, наподобяващи бутилки стволове и вретеновидни клони, обсипани с жълти и бели цветове. Пролетната атмосфера като че бе опиянила всички пешеходци и те пресичаха тичешком булевардите пред самите превозни средства, и то с много по-малка предпазливост, отколкото обикновено. В същото време шофьорите на трамваите, автобусите и леките коли се съревноваваха помежду си в дълговечната буеносайреска игра — да се доближават колкото се може повече с максимална скорост, без да се блъскат един в друг.

Тъй като не съм склонен към самоубийство, отказах да шофирам в града, затова зад волана на нашия лендроувър2 седеше Жозефина и ни возеше стремително по смъртно опасния път. Възниска, с къдрави кестеняви коси и огромни кафяви очи, Жозефина притежаваше усмивка като прожектор и можеше да парализира с нея и най-неподатливия мъж от двадесет крачки разстояние.

До мен седеше Мерседес — висока и стройна синеока блондинка. По лицето й обикновено бе изписана безкрайна кротост, скриваща много сполучливо желязната й воля и непреклонност, граничещи с упоритостта на булдог. Тези две момичета бяха част от моята лична гвардия от красавици, на която се осланях в схватките си с аржентинската бюрокрация. В тази минута ние се движехме по посока на една масивна сграда, наподобяваща кръстоска между Партенона и Райхстага, в чиято солидна утроба се спотайваше Адуаната (митницата) — най-страшният враг на здравия разсъдък и свободата в Аржентина. Преди три седмици, когато пристигнах в страната, митничарите пропуснаха без една излишна думичка всичките мои предмети, подлежащи на облагане с високи мита, като кинокамери, филми, лендроувъра и т.н., но поради някакви причини известни само на всевишния и на блестящите умове от Адуаната те конфискуваха всичките ми мрежи, капани, вратички за клетки и други евтини, но необходими предмети от моята ловна екипировка. И така през изминалите три седмици Мерседес, Жозефина и аз потъвахме всеки ден в недрата на масивната митница, където ни препращаха от кабинет в кабинет с точността на часовников механизъм, и то толкова монотонно и безнадеждно, че се учудвахме докога мозъците ни ще издържат всичко това. Мерседес ме наблюдаваше обезпокоено, докато Жозефина лавираше между притичващите пешеходци по начин, от който направо ми призляваше на стомаха.