Ръкописът на Войнич
- Автор: Блейк Ръсел
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: СОФТПРЕС
- ISBN: 9786191511846
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Ръкописът на Войнич». Краткое содержание книги:
Това е книга за друга книга и то такава, която никой досега не е успял да прочете и разбере. Става дума за Ръкописа на Войнич - документ добре известен сред криптографите, лингвистите и учените, занимаващи се със Средновековието. Това е една от най-странните творби в света – 250 страници, изпълнени с илюстрации на необикновени растения, астрологични карти, къпещи се “нимфи”, както и съпътстващ коментар на напълно непознат език и азбука.
– Моля те, без кучешки имена. – Тя се вгледа в сериозното лице на Стивън. – Извинявай, малко съм изнервена. Шегувах се. Иначе, да, бих взела едно кафе. С много сметана и три захарчета.
Стивън мълчаливо ѝ подаде компютъра, като внимаваше да не дръпне кабела от контакта. Намести шапката си.
– Разбрах: горещ, бял и сладък. – Очите му проблеснаха. – Виждаш ли? И аз мога да се шегувам.
Без да дочака отговор, тръгна да търси топли напитки. От всички заведения светеше само закусвалнята, където бяха седели по-рано. Стивън взе две кафета и два кроасана, току-що извадени от фурната. Докато чакаше поръчката, погледна часовника на стената. Четири и осемнайсет. За едни твърде късно, за други – твърде рано. Щеше да започне да се развиделява чак към шест и половина, до заранта оставаше доста време.
Как беше попаднал в толкова безумна ситуация за по-малко от четиридесет и осем часа? Само преди два дни се събуди както всяка нормална сутрин, избръсна се, взе си душ и излезе с единственото очакване, че започва поредния скучен ден. От тогава на два пъти го преследваха, зашемети един човек с дъска, беше принуден да бяга за живота си, държа в ръце най-редкия пергамент на планетата, взе пистолет от ръката на мъртвец, спа в чужда вила, бяга от хотел посред нощ и целуна една невероятна жена, която почти не познаваше.
Проникването на езика ѝ в устата му бе събудило чувства, които Стивън мислеше за мъртви вече повече от две години. Не беше сигурен дали е готов да ги възкреси толкова рязко, но след като се случи, не можеше да спре да мисли за това – поне в моментите, когато мислите му не бяха заети със загадката на живота му и с планове как да се спаси от смъртоносния гняв на многовековни тайни общества и брутални милиардери.
Споменът за нежните ѝ сочни устни и напористия език, за свежия аромат на близостта ѝ, за изящните форми на гъвкавото, живо и приканващо…
Стивън мислено се скастри: Стига толкова! Нямаше полза да блее като влюбен гимназист и да ангажира ограничените си умствени ресурси с фантазии как Натали съблазнително съблича прилепналия гащеризон и разголва съвършеното си тяло, покрито с татуировки, рекламиращи страстното ѝ, необуздано безсрамие…
Стига! Достатъчно!
Момичето на касата го изгледа странно. Стивън предположи, че по време на нощните си смени е виждала достатъчно стари извратеняци, но въпреки това се почувства като мръсник и развратник. Тя бутна към него табличка с двете кафета и пликче с кроасаните и го погледна с изражение, което ясно издаваше страх, че ако не дръпне достатъчно бързо ръката си, той може да я сграбчи.
Да, твърде много неща му се бяха случили през последните четиридесет и няколко часа. А сега плашеше жените с новата си перверзна физиономия. Чудесно! Само това му липсваше.
Осъзна, че вътрешният му диалог блуждае в неочаквани посоки и го отдаде на умората и отпускането след силния приток на адреналин. Отдавна не се беше случвало да бяга от преследвачи и почти бе забравил колко е изтощително.
Натали не изглеждаше впечатлена от събитията през изминалия ден освен от смъртта на Фредерик, която бе приела и бързо бе заключила някъде дълбоко в себе си. Стивън я разбираше, защото и той преживяваше мъката по подобен начин, особено в кризисни периоди. Да се отдадеш на емоциите, беше лукс, който бегълците не можеха да си позволят, и можеше да ти струва живота, ако се поколебаеш в грешния момент или не забележиш някой важен признак на опасност. Беше видял болката в очите ѝ, когато ѝ подаде пистолета в таксито, но тя бързо се опомни и направи каквото беше необходимо. Това беше рядка черта при повечето хора, още по-малко при красиви, сексапилни и упорити млади жени.
Стивън се принуди да приеме същото заключващо лекарство и изхвърли фантазиите зад въображаема врата в съзнанието си, която затвори решително, макар и с нежелание.
Взе поръчката и седна срещу Натали, която втренчено гледаше монитора, сякаш със силата на волята си може да накара програмата да заработи по-бързо.
– Появи ли се анимацията за разбития код? – попита Стивън, като ѝ подаде кафето.
– Така ли ще стане? – попита тя, като го погледна подозрително.
– Със сигурност. О, чакай! Май не свалих този ъпгрейд. Извинявай.
– Хм… това шега ли беше?
Той не успя да запази сериозно изражение и на лицето му се появи лека усмивка.
– Казвали са ми, че чувството за хумор е едно от най-привлекателните ми качества.
– Не разчитай да си изкарваш хляба с това. – Тя отново се втренчи в екрана. – Как ще разбереш дали е свършило дешифрирането?