Стъклени къщи

Библиотекарките даже не я погледнаха. Тя помаха, усмихна се и мина между рафтовете към задните стълби.

Вратата си бе, както я бе оставила. Тя нахлузи ръкавиците, отвори съда и откри някаква малка стоманена пипетка поставена на една дюза. Провери дали е на място, после отвори клапата, затаи дъх и започна да излива свръх охладена течност в ключалката. Не бе сигурна колко да използва, повечко бе за предпочитане пред недостатъчно, помисли тя и продължи да излива, докато външната страна на ключалката напълно замръзна. После затвори клапана и като си напомни да не сваля ръкавиците, дръпна рязко топката на вратата.

„Пук“! Прозвуча като изстрел от пистолет. Тя подскочи, огледа се и осъзна, че топката бе помръднала.

Бе отворила вратата.

Не й оставаше друго, освен да влезе, но сега, когато вече можеше да я осъществи, идеята не й се струваше толкова страхотна.

Защото… ако има ковчези? Или нещо по-ужасно?

Клеър пое дъх, за да се успокои, отвори вратата и внимателно се огледа наоколо.

Приличаше на склад. Картотека с папки. Купища кашони и дървени касети. Никой не се виждаше. Страхотно! помисли си тя. Май просто нахлух в архива. Би било разочароващо. Но за всеки случай пъхна ръкавиците в раницата си.

Кашоните изглеждаха нови, но съдържанието бе старо, откри тя, когато развърза връвта, с която бе затворен кашона. Разпадащи се стари книги, зле съхранявани. Стари писма и документи на езици, които не разбираше, някои от тях изглеждаха предци на английския. Провери следващия кашон. Същото. Стаята бе огромна и претъпкана с подобни книжа.

Книгата, помисли тя. Търсят книгата. Пращат тук за оглед всяка стара книга, която открият. Сега, докато ги разглеждаше, видя, че кутиите имат малки червени маркировки по тях „Х“ — това означаваше ли, че са прегледани? И инициали имаха. Следователно някой отговаря за тях.

Което пък означаваше, че някой работи тук.

Тъкмо мисълта се оформи в съзнанието й и от лабиринта с кашони пред нея изникнаха двама души. Не бързаха и не бяха разтревожени. Вампири.

Не разбра по какво ги позна — не бяха облечени като такива — но от начина, по който вървяха, отпуснато и уверено, крехкият й ум на жертва долови предупреждението „хищник“.

— Е — каза ниското русо момиче, — тук не идват много посетители. — Ако не бе бледото й лице и блеснали очи щеше да прилича на стотиците момичета от двора на университета. Бе облечена в розово. Не изглеждаше уместно вампирите да се обличат в розово.

— Грешен завой ли направи, скъпа? — Мъжът бе по-висок, по-мургав и наистина изглеждаше стар, много стар. Дължеше се на цвета на кожата му, досети се тя. Бе чернокож. На вампирите кожата изсветлява, не става съвсем бяла, а пепелява. Бе облечен с лилава тениска с емблемата на ТПЮ, сиво долнище на анцуг и маратонки. Ако бе човек, би го взела за много стар — достатъчно стар да е професор.