Заразата

— Сега си у дома, Ем — промълви той. — Ще се оправиш.

Взе ръката ѝ, дръпна я, за да стане я поведе към кухнята. Храна. Настани я в стола ѝ на масата и я загледа откъм кухненския плот, докато запичаше две от любимите ѝ вафли с шоколад. Седеше си там, отпуснала ръце и го гледаше — не точно вторачено, но безучастна към всичко друго в стаята. Никакви глупави историйки, никакво бърборене за училищния ден.

Тостерът подскочи, той намаза вафлите с масло и сироп и постави чинията пред нея. Седна на мястото си, за да я погледа. Третият стол, мястото на мама, все още беше празно. Може би звънецът щеше да звънне отново…

— Яж — каза ѝ. Още не беше вдигнала вилицата си. Отряза от крайчеца на сладкия сандвич и го поднесе към устата ѝ. Не я отвори.

— Не?

Показа ѝ сам, постави от вафлите в устата си и сдъвка. Отново опита с нея, но реакцията ѝ беше същата. От окото на Гари се плъзна сълза и се затъркаля по бузата му. Вече разбираше, че нещо ужасно не беше наред с дъщеря му. Но го изтласка от ума си.

Тя вече си беше тук. Беше се върнала.

— Ела.

Поведе я нагоре по стълбите към спалнята ѝ. Гари влезе пръв, Ема се спря вътре на прага. Очите ѝ обхождаха стаята все едно, че я разпознаваха, но по-скоро като в далечен спомен. Като очите на старица, завърнала се по чудо в спалнята на своята младост.

— Трябва да поспиш — каза той и порови в чекмеджетата на раклата ѝ за пижама.

Тя остана до вратата, прибрала ръце до хълбоците.

Гари се обърна с пижамата в ръка.

— Искаш ли да те преоблека?

Коленичи, повдигна роклята ѝ, а много скромната му малка дъщеря не възрази. Гари намери още драскотини и един голям оток на гърдите ѝ. Стъпалата ѝ бяха мръсни, пукнатините по пръстите на краката ѝ — запълнени със съсирена кръв. Тялото ѝ беше горещо на допир.

Никаква болница. Повече нямаше да я изпусне от поглед.

Напълни ваната с хладка вода и я постави да седне вътре. Коленичи до ръба и леко изтри раните ѝ с насапунисана кърпа, а тя дори не потрепери. Изми с шампоан и подсуши мръсната ѝ сплъстена коса.

Гледаше го с потъмнелите си очи, но в тях нямаше никакво разбиране. Беше в нещо като транс. Шок. Травма.

Можеше да направи всичко, за да ѝ е по-добре.

Облече я в пижамата ѝ, взе големия гребен от сламения кош в ъгъла и започна да вчесва русата ѝ коса. Гребенът се заплете в косата ѝ, а тя нито потрепери, нито проплака от болка.

Халюцинирам, каза си Гари. Загубил съм усета си за реалността.

А след това, докато все още вчесваше косата ѝ, реши: Изобщо не ми пука, по дяволите.

Отметна чаршафите ѝ и меката завивка и постави дъщеря си да легне, точно както го правеше, докато все още беше бебенце. Дръпна завивките до шията ѝ и ги затъкна отстрани. Ема продължаваше да лежи неподвижно и сънено, но с широко отворени тъмни очи.

Гари се поколеба преди да се наведе и да я целуне по все така горещото чело. Не беше нищо повече от призрака на дъщеря му. Призрак, чието присъствие той приемаше с радост. Призрак, който можеше да обича.