Скандинавска митология

Тор ще изстене от болка и ще падне безжизнен на земята, отровен от създанието, което е убил.

Один ще се бие храбро с Фенрир, но вълкът е по-огромен и по-опасен от всичко, което съществува на света. По-голям е от слънцето, по-голям е и от луната. Один забива копието си в устата му, но едно щракване на челюстите на Фенрир и копието вече го няма. Още едно захапване, хрускане и преглъщане и Один, бащата на всички, най-великият и най-мъдрият сред боговете също изчезва, за да не се върне никога вече.

Синът на Один, Видар, мълчаливият бог, този, на когото се уповават, ще гледа как баща му умира. Той ще пристъпи напред, докато Фенрир злорадства заради смъртта на Один, и ще забие крака си в долната му челюст.

Двата крака на Видар са различни. Единият от тях е обут с обикновен ботуш. Другият е с ботуш, който се прави още от зората на дните. Той е ушит от парченца кожа, която хората отрязват от пръстите на краката и петите, когато правят ботуши за себе си, и ги изхвърлят.

(Ако искате да помогнете на асите в последната им битка, трябва да изхвърляте остатъците от кожата, които няма да използвате. Всички изхвърлени парченца и изрезки от ботуши ще станат част от ботуша на Видар.)

Този ботуш ще притисне долната челюст на огромния вълк надолу, така че да не може да се движи. Тогава с едната си ръка Видар ще се протегне нагоре, ще сграбчи горната част от челюстта на Фенрир и ще разкъса устата му на две. Така Фенрир ще умре и Видар ще отмъсти за смъртта на баща си.

На мястото на сражението, наречено Вигрид, боговете ще падат в битка с ледените великани, а ледените великани ще падат в битката с боговете. Немъртвите войски от Хел ще осеят земята в последната си смърт, а благородните Ейнхерджар ще лежат редом с тях на замръзналата земя, всичките мъртви за последен път под безжизненото, мъгливо небе, и никога вече няма да се вдигнат, и никога вече няма да се бият.

От легионите на Локи само той самият все още ще стои изправен, окървавен и с обезумял поглед, а покритите му с белези от рани устни ще се разтегнат в доволна усмивка.

Хеймдал, наблюдателят на моста, пазителят на боговете, също няма да е паднал. Той ще стои на бойното поле, а мечът му Хофуд ще е мокър и окървавен в ръката му.

Те тръгват един към друг през Вигрид, стъпвайки по трупове, газят през кръв и пламъци, за да стигнат един до друг.

— А — ще каже Локи. — Пазителят на боговете с кал по гърба. Прекалено късно събуди боговете, Хеймдал. Не беше ли възхитително да ги гледаме как умират един по един?

Локи ще наблюдава лицето на Хеймдал, търсейки слабост, търсейки чувство, но Хеймдал ще остане невъзмутим.

— Нямаш ли какво да кажеш, Хеймдал с деветте майки? Когато бях окован под земята, завързан с червата на собствения си син, и отровата на змията капеше върху лицето ми, а горката Сигюн стоеше до мен и се опитваше да събира колкото може от нея в купа, единственото, което ме държеше да не полудея, беше мисълта за този момент. Репетирах го в ума си, представях си времето, когато аз и прекрасните ми деца ще сложим край и на ерата на боговете и на света.