Жълтата кутия

"Ще си почина малко, за да имам сили за обратния път" – помисли си писарят, само миг преди да захърка, все така стиснал полупълната си чаша в ръка.

Присъни му се странен сън. Беше около стените на Плиска и тичаше към изгряващото слънце. Колкото повече го наближаваше, толкова по-топло ставаше, но малко преди да го достигне, слънцето се превърна в квадратна жълта кожена кутия, която започна бавно да се отваря. Ужасен от това, което се крие в нея, Климент хукна обратно, но пътят му бе препречен от гъста гора. Клоните на дърветата го удряха по лицето, корените им се заплитаха в краката му, но накрая той излезе на малка, потънала в сумрак поляна. В средата ѝ, седнало върху куп жълтици, стоеше джудже с лилава качулка, което пееше. Появата на писаря го стресна и то отскочи с писък назад, а главата му започна да нараства и нараства, докато се превърна в главата на Гостун, която се затъркаля по поляната, отскачайки от дърветата като топка. Ужасен, Климент отново побягна, а след него със смях и викове се понесе тълпа жени, предвождани от господарката Евдокия. Те го викаха по име и го блъскаха в гърба, който почваше все повече да го боли.

Писарят внезапно се събуди, надигна глава и се огледа. Кръчмата бе празна. На полицата гореше една единствена свещ някой продължаваше да го бута по гърба.

– Ставай! Затварям! – кръчмарят, надвесил се над писаря, продължи да го разтърсва. – Тук не търпим пияници! Ако искаш да спиш, наеми си стая! Ако не, плащай и се махай!Климент махна с ръка, изправи се с клатушкане и остави няколко сребърни монети на масата.

Отвън го лъхна хлад, който поотрезви  главата му. Подпирайки се по стените, писарят бавно се повлече по улицата. В мрака до ушите му достигнаха нечии стъпки и той извади меча си, стисна го с две ръце и се облегна на зида зад себе си.

– Кой е там? – изграчи той, а гласът му се стопи в тъмнината. Никой не му отговори.

Градът вече не му изглеждаше толкова привлекателен. Препъваше се в камъните на криволичещите улички, издигащите се хълмове му пречеха да се ориентира, виадуктът бе скрит от нощта и той загуби напълно представа къде се намира.

Не срещна никой, който да го упъти, освен няколко просяци, които бързаха да се отдалечат, виждайки извадения му меч. Накрая чу шума на реката и се запъти към нея. Може би там щеше да успее да се ориентира. С мъка слезе на брега и нагази в студената вода, потопи шепи и наплиска няколко пъти лицето си.

Това го поотрезви и писарят седна на каменния бряг, огрян от луната, проклинайки себе си, виното, което бе изпил и глупавото положение, в което бе изпаднал. Трябваше да намери някой, който да го упъти към виадукта. След това щеше да се оправи сам.

Да ушите му достигна приглушен звук. Малко по-надолу, точно там, където реката правеше завой, видя няколко сенки, които танцуваха между камъните, вдигайки високо ръцете си към небето около малък огън.