Скълдъгъри Плезънт [bg]

Морските шумове заглъхнаха, слънцето избледня, плажът изчезна и в света съществуваше само баща й, единствените звуци в света бяха думите му.

— Тези истории, тези вярвания се предават във фамилията ни от бащи и майки на синове и дъщери, поколение след поколение. Не знам къде или кога е започнало всичко, но те са част от нас. И от време на време членове на семейството ни са вярвали в това.

Гордън вярваше. Човек на разума, по-интелигентен от всички нас, той вярваше в магия и заклинания, и хора, които не стареят. Сигурно е вярвал, ако не във всичко, то поне в повечето неща в книгите си.

И заради това се забърка с… нездравословна компания. Хора, които подхранваха заблудата му, споделяха лудостта му. Опасни хора. Това е някаква болест, Стеф. Дядо ми я имаше, Гордън също… и не искам и ти да я прихванеш.

— Не съм луда!

— Не казвам, че си. Но зная колко лесно е да се подведеш по такива истории, по неща, които ти се ще да са истина. Като момче вярвах, повече дори от Гордън. Но спрях, реших да спра да слушам шепота на това… проклятие, което десетилетия ни измъчва. Гордън ме запозна с майка ти и се влюбих. Оставих всичко друго зад себе си.

— Значи мислиш, че Гордън е бил част от някаква секта?

— Поради липсата на по-добро определение, ще кажа „да“.

Стефани си спомни изражението на бащиното й лице, когато той видя Скълдъгъри за пръв път в офиса на г-н Феджуик. Не помнеше да е виждала подобно изражение на лицето му дотогава — подозрение, съмнение, враждебност, които преминаха почти толкова бързо, колкото се бяха появили. Сега разбираше това изражение.

— И сега мислиш, че и аз съм част от този култ?

Той се засмя добродушно.

— Не, предполагам, че не. Но думите на Берилия ми дадоха храна за размисъл. През последните няколко дни в очите ти има една отчужденост, която не съм виждал преди. Не зная на какво се дължи. Сега те гледам и виждам момиченцето си. Но добивам усещането, че… Не знам. Все едно, в последно време си някъде другаде.

Стефани не посмя да отговори.

— Просто ми се ще да поговориш с някого. Не е нужно да е с мен, защото само ще ти набръщолевя една камара безсмислици, но може би с майка ти… Би могла да й споделиш, да ни споделиш, всичко. И стига да си честна с нас, ще ти помогнем по всеки възможен начин.

— Знам, тате.

За миг й се стори, че той ще пролее сълза, но после я прегърна с една ръка и я целуна по челото.

— Ти си малкото ми съкровище, нали знаеш?

— Зная.

— Добро момиче. — Той стана от скалата. — По-добре да се връщам на работа.

— До по-късно.

Той я погледна през рамо, усмихна й се и си тръгна.

Стефани не помръдна. Ако беше вярна тази семейна легенда, тогава, тогава… Всъщност не знаеше какво. Но звучеше важно. Голямо. Тя си тръгна от плажа и зачака край пътя, докато не видя отвратителната кола-канарче на Скълдъгъри, качи се и по пътя му разказа всичко, което бе чула от баща си.