![Родени да убиват [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/0/rodeni-da-ubivat-bg-download.jpg)
Родени да убиват [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-190-6
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Родени да убиват [bg]». Краткое содержание книги:
„Сензация! Триумф! Името на Джон Конъли често ще се спряга през новото хилядолетие.“ Паблишърс Уикли
„Ханибал Лектър ли? Нашето момче би го сдъвкало на закуска.“ Айриш Таймс
— Няма да ми станат — рекох. — А като си помисля, май и на теб…
Рейчъл направи сърдита муцунка, свали ципа на полата и я пусна на земята, сетне започна да разкопчава блузата.
— А не искаш ли поне да опитам? — прошепна тя.
Наречете ме слаб, мислете си каквото искате, но много по-силни мъже са отстъпвали пред подобен вид натиск.
— Добре де — прошепнах дрезгаво, а кръвта сякаш се изцеди от главата ми, за да се отправи в друга посока — на юг за през зимата.
По-късно през нощта лежах до нея, заслушан в звуците на нощния град. Мислех си, че тя спи, но по едно време облегна глава на гърдите ми и ме загледа втренчено.
— Какво си се замислил? За Грейс Пелтие ли? — попита и ме целуна.
— За нея, за Братството, за Пъд. За всичко.
Извърнах се и я притиснах към себе си.
— Мисля, че ме е страх, Рейчъл.
— От какво те е страх?
— От онова, което мога да направя. От онова, което може да се наложи да направя.
Тя протегна ръка към мен — бял дух в мрака на дългата нощ. Пръстите й ме погалиха по лицето, по клепачите, по контура на бузите, по главата.
— От всичко, което съм вършил в миналото…
— Ти си добър човек, Чарли Паркър — рече тя тихичко. — Вярвам го. Иначе не бих била с теб.
— Добър човек, вършил лоши неща. И не искам повече…
— Вършил си онова, което е било нужно!
Стиснах й ръката здраво, положих дланта й върху слепоочието си. Пръстите й леко ме погладиха по косата.
— И много повече.
Струваше ми се, че плавам в черна дупка, в някаква тъмна празнина, отвсякъде обкръжен от безмерен мрак. Падам сякаш, а само ръката й ме задържа да не потъна надолу. Рейчъл усети това и се притисна към мен, обви краката ми с нейните, сякаш да каже, че ако ще падам, тя ще дойде с мен. Постави брадичка на гърдите ми и застина, стана някак си ужасно тихо и аз усещах тежестта на мислите й.
— Не си сигурен дали Братството е отговорно за смъртта й… или за друга нечия.
— Не съм — потвърдих. — Но ми се струва, че насилието е специалитет на Пъд, а може дори и да е още по-лошо. Усетих го, когато бе близо до мен, когато за миг ме докосна.
— Насилието ражда насилие — прошепна тя.
Кимнах.
— Не съм стрелял повече от година, Рейчъл. Дори и на стрелбище. Не съм хващал пистолет в ръка също… поне не и до вчера. Но го чувствам в себе си — ако нещата продължат по този начин, вероятно ще бъда принуден да го направя пак. И пак.
— Тогава се откажи. Върни парите на Джак Мерсие и нека някой друг се заеме с тази работа.
Каза го, но и сама усещаше, че няма да се получи. Аз говорех така, за да изпитам себе си. Чрез нея, за съжаление.
— Знаеш, че не мога да го направя. Възможно е Марси Бекър да е в беда, освен това мисля, че Грейс е била убита, а после нещата са били прикрити. Не мога да я оставя тази работа да се размине по този начин.
Рейчъл се прилепи към мен още по-плътно, пръстите й полазиха по устните ми.
— Сигурна съм, че ще направиш онова, което е право. И на всяка цена ще се опиташ да избегнеш насилието.
— И ако не успея?
Тя премълча. И какво да каже? То отговорът бе ясен.
Навън трафикът тихо жужи, далечен. Хората спят, а сребърната луна виси високо, високо горе, сякаш забит в небето крив нож. Лежа неспокоен в леглото на обичната ми жена, а Къртис Пелтие вероятно будува в малката кухничка с чаша топло мляко в ръка, унесен в мисли, които не му дават покой. Сигурно е облечен в онези оръфани сини пижами и стари чехли, с червената роба отгоре — разкопчана. Отпива от млякото, оставя чашата на масата и се готви да си ляга. Не че ще заспи, но все пак…
Не зная дали го виждам това в съзнанието си, дали си го представям или подозирам, че става. Но изведнъж гледам — вратата се отваря. Задната. Тъмни сенки падат на пода, понасят се, лазят към него. Облечена в ръкавица ръка затиска устата му, другата извива дясната му ръка нагоре с такава сила, че я изкълчва и изважда от ставата, старецът губи съзнание от болката. Други две ръце сграбчват краката му и го понасят по стълбата нагоре — към банята. Чува се шумът на бълбукаща вода, която вероятно пълни ваната. Къртис Пелтие идва в съзнание само за да се намери клекнал на пода, с лице, опряно на нея. Вижда как нивото на водата се покачва и разбира, че ще умре.
— Къде е скритото, г-н Пелтие? — пита далечен мъжки глас.
Старецът не може да види лицето на говорещия, нито пък втория човек, който също стои отзад, но съзира сенките им, които падат върху фаянсовите плочки.