![Ничия земя [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/4/nichiya-zemya-bg-download.jpg)
Ничия земя [bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Джон Пулър #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: ОБСИДИАН
- ISBN: 978-954-769-443-9
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ничия земя [bg]». Краткое содержание книги:
— Проблеми?
— Цялата ми кариера, както и твоята, между другото, се основава на проблеми.
— Късмет.
— И на теб — отвърна тя със странен глас, или поне така му се стори.
Той затвори, остави телефона и отново впери поглед в снимките. Изпитваше неприятно усещане. Имаше чувството, че целият случай със серийните убийства е едно голямо замитане на следи. Все още нямаше представа дали изчезването на майка му е свързано с тях. Можеше да се окаже, че просто си губи времето със случай, който няма нищо общо с целта, която си бе поставил.
Но когато погледна за пореден път снимките на четирите мъртви жени, разбра, че не може да остави това току-така. Извади телефона си и набра номера на Тед Хъл. Искаше да му съобщи какво е открил с надеждата, че той ще му отвърне със същото.
Прозвуча непознат женски глас, който каза:
— Джойс Мансфилд.
— Съжалявам, явно е грешка.
— Кой номер търсите? — попита жената.
Пулър й го продиктува.
— Да, точно това е номерът. Но аз го получих едва вчера.
— Човекът, когото търся, е следовател в Отдела за криминални разследвания към армията. Вие в ОКР ли работите?
Жената се засмя.
— Работя за правителството, но в Министерството на земеделието. Единственото, което разследвам, е ерозията на почвата.
— И ви дадоха този номер? На нова позиция ли ви назначиха?
— Не, на това бюро съм вече четвърта година. Не съм сигурна защо получих този номер, но нямах намерение да откажа чисто нов телефон. При това „Самсунг“ — добави развълнувано тя.
— Добре, извинявайте.
Пулър затвори и впери поглед в телефона си.
Какво става, по дяволите?
Тъкмо се канеше да набере друг номер, когато телефонът му иззвъня. Той никога не бе чувал Дон Уайт, прекия си командир, толкова притеснен. Шефът му мина направо на целта.
— Пулър, имаш нова задача. Утре летиш за Франкфурт. Самолетът излита в шест нула нула от база „Андрюс“. И ти трябва да бъдеш на борда.
— Не разбирам, сър. Мислех, че съм в отпуск.
— Отпускът ти е отменен — отвърна рязко Уайт.
— Защо?
— Не е необходимо да знаеш.
Пулър потръпна при този рязък отговор. Двамата с Уайт винаги се бяха разбирали добре.
— Мога ли да попитам каква е задачата във Франкфурт? — попита той.
— Ще получиш пълна информация, когато пристигнеш там. Ще ти изпратя по имейл подробностите около пътуването.
— Можете ли да ми кажете какво става, сър?
— Току-що го направих, Пулър.
— А случаят с баща ми?
Но Уайт вече беше затворил.
Пулър седна на леглото и впери поглед в снимките. Очевидно и трийсет години по-късно някой отново се опитваше да възпрепятства разследването.
30
Нещо не беше наред. Роджърс го забеляза веднага щом влезе в „Камуфлаж“ час преди отварянето на заведението.
Всички избягваха погледа му. Отначало реши, че го правят, защото Джош Куентин го е забелязал в Северна Каролина и се е оплакал на Хелън Майърс, а това означаваше, че е загазил здравата. Но после видя Карл да седи в далечния ъгъл.
Беше целият в черно, с бастун, подпрян на масата. Три от пръстите на дясната му ръка бяха стегнати в шина. Изглеждаше скован, болнав, измъчен. Пред него стоеше чаша уиски. Носеше слънчеви очила. Въпреки това Роджърс не се съмняваше, че гледа право към него, и не помръдна от мястото си в продължение на няколко секунди. Отвърна на погледа му. Не изпитваше никакво съчувствие към него. Но беше любопитен какво ще направи той.
Ако Карл бе решил просто да си отмъсти, вероятно щеше да прати няколко горили да го атакуват. Роджърс може би щеше да се справи с тях, но не това бе най-важното. Почти сигурно щеше да последва посещение от полицията. А той не биваше да го допусне. Най-повърхностната проверка на името му бе достатъчна да го върне в затвора.
Роджърс взе решение. Закрачи право към Карл и седна срещу него.
Едрият мъж се обърна и го погледна. Макар очите му да бяха скрити зад очилата, лицето му изразяваше очевидна изненада, че Роджърс е дошъл при него. После извърна глава, сякаш решен да не взема участие в игричките му.
— Имах чичо, който веднъж ми каза нещо — започна Роджърс. — Не знам защо, но запомних думите му.
Карл го погледна отново.
— И какво беше то? — попита рязко той.
— Че няма мъж, чийто задник да не е бил сритан поне веднъж. В повечето случаи от жени.
Карл го изгледа продължително. После избухна в смях. Смя се толкова силно, че остана без дъх и се закашля. Роджърс отиде до бара, взе чаша вода и му помогна да я изпие. Когато Карл се посъвзе, свали слънчевите очила и погледна Роджърс.