Анихилация [bg]

Накрая спрях. Думите неумолимо продължаваха и прецених, че вратата се намира на не повече от пет-шестстотин стъпала надолу. Сега тя прогаряше очите ми; усещах кожата си болезнено нежна, като че ли само като погледнех вратата, ме изгаряше слънце. Исках да продължа, но не можех. Не можех да накарам краката си да помръднат напред, не можех да принудя съзнанието си да надвие страха и безпокойството. Дори временната липса на сиянието, което сякаш се бе скрило, ме съветваше да не продължавам напред.

Седях на стъпалата и гледах вратата. Притеснявах се, че това усещане е остатъчна хипнотична принуда, че дори след смъртта психологът бе намерила начин да ме манипулира. Може би е имало някаква закодирана заповед или инструкция, която заразата ми не е успяла да заобиколи или превъзмогне. Нима се намирах в крайните фази на някаква продължителна форма на анихилация?

Причината нямаше значение. Знаех, че никога няма да стигна до вратата. Щях да се почувствам толкова зле, че няма да мога да помръдна, и никога нямаше да изляза отново на повърхността, с порязани и заслепени от браздите на тавана очи. Щях да остана тук, на стъпалата, също като антрополога, след почти същия провал в опита си да разпозная невъзможното като нея и психолога. Затова се обърнах и с неимоверна болка, сякаш оставях част от себе си долу, започнах да се изкачвам мъчително по стъпалата, а във въображението ми мъглявият образ на вратата беше голям и внушителен като Пълзящия. Спомням си, че в този момент, когато се обърнах, усетих как нещо се взира в мен от вратата долу, но когато погледнах през рамо, срещнах само познатото размазано петно от бяла светлина.

* * *

Ще ми се да можех да кажа, че останалата част от пътя е минала като насън, като че ли наистина бях пламък, както ме бе видяла психологът, и гледах навън през собствения си огън. Ще ми се следващото, което видях, да беше слънцето и повърхността на земята. Но макар да си бях заслужила правото всичко да свърши… то не свърши.

Помня всяка болезнена и страшна стъпка нагоре, всеки миг от пътя. Помня как спрях преди ъгъла, зад който се криеше Пълзящия, все така зает с непонятната си задача. Не бях сигурна, че ще понеса още веднъж да изрови съзнанието ми. Не бях сигурна дали този път няма да полудея от усещането за давене, колкото и да си повтарях, че е илюзия. Но също така знаех, че колкото повече отслабвам, толкова повече ще ме предава умът ми. Толкова по-лесно щеше да стане да се скрия в сенките и да се превърна в черупка, бродеща из долните стъпала. Никога нямаше да имам повече сила и решителност, отколкото в този момент.

Изтласках от съзнанието си спомена за Скалистия залив и медузата в нейното езерце. Вместо това си спомних за дневника на съпруга си. Представих си го в лодката някъде на север. Замислих се как всичко — всичко — е горе, а долу вече няма нищо.