Анихилация [bg]

А после?

Какво настъпва след откровението и парализата?

Или смърт, или бавно, сигурно топене. Завръщане към физическия свят. Не толкова че свикнах с присъствието на Пълзящия, колкото използвах спомена за морската звезда в скалното езерце, за да се изправя. Стигнах до момент, в който стоях замръзнала — само един безкрайно малък момент — когато отново видях Пълзящия като организъм. Сложен, уникален, вдъхващ страхопочитание, опасен организъм. Може да беше необясним. Може да беше твърде необятен за сетивата ми, за науката и разсъдъка ми, но аз все още вярвах, че се намирам в присъствието на някакво живо същество, чиято мимикрия използваше собствените ми мисли.

Защото дори в този момент вярвах, че той извлича тези различни впечатления за себе си от съзнанието ми и ги изпраща обратно към мен като форма на камуфлаж. За да обърка биолога в мен, за да фрустрира логиката, която ми оставаше.

С усилие, което чувствах в стоновете на крайниците си и разместването на костите си, аз се извърнах от Пълзящия.

Това съвсем обикновено движение ме изпълни с такова облекчение, че прегърнах стената с всичките й студени грапавини. Затворих очи — защо ми беше зрението, щом само ме предаваше? — и заслизах заднешком надолу. Усещах светлината върху гърба си. Усещах музиката на думите. Пистолетът, който съвсем бях забравила, се впиваше в хълбока ми. Самата идея за оръжие сега ми се струваше също толкова жалка и безполезна като думата „проби“. И двете предполагаха някаква цел. Но каква цел можех да имам аз?

Направих само една-две крачки, когато усетих нарастваща топлина и тежест в гърба ми, някаква ближеща, плискаща влага, докато гъстата светлина се превръщаше в самото море. Помислих си, че всеки миг ще побягна, но не го направих. След още няколко стъпки започнах да се давя и осъзнах, че светлината наистина се е превърнала в море.

Някак си се давех, макар да не бях действително под вода.

В мен се надигна лудост, ужасяващата безлика паника на дете, паднало във фонтана, което за първи път осъзнава, докато дробовете му се пълнят с вода, че може да умре. Нямаше край, нямаше разминаване, нямаше справяне.

Успях само да си поема дълбоко дъх за последно и да го задържа в мига, в който ме заля мътният, синьозелен, светнал от искри океан. Продължавах да се давя и да се съпротивлявам, докато някаква част от мен не осъзна, че ще се давя вечно. Представях си как политам от скалите, как падам и ме блъскат вълните. Отнасят ме на хиляди мили разстояние, неразпознаваема, приела някаква друга форма, но запазила ужасния спомен за този момент.