Лимони на масата [bg]

— Татко, колко време продължава това?

Той ме погледна, без да мигне или да се изчерви, само леко поклати глава.

— Боя се, че не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга, татко. Аз съм твой син.

— Вярно. Сигурно се питаш дали ще направя ново завещание. Нямам такова намерение. Поне за момента. Единствената промяна е, че ще живея при Елси. Няма да се развеждам с майка ти. Просто ще живея при Елси. — Тонът, с който произнасяше името й, ме накара да осъзная, че задачата ми — или поне задачата, която майка ми ми постави — ще се провали. Не споменаваше името й с гузна неувереност или изкуствено натъртване. Изричаше „Елси“, като че мед му капеше от устата.

— Какво ще прави мама без теб?

— Сама ще се оправя. — Не го каза рязко, а просто категорично, сякаш нямаше връщане назад и ако околните се позамислят, ще се съгласят с него. — Може да командва себе си.

Баща ми никога не ме е шокирал, освен един-единствен път: бях го видял от прозореца как удушава един кос, влязъл в клетката за овошки. Макар да не го чувах, явно и псуваше. После му върза краката и го провеси на мрежата, да служи за урок на други крадливи твари.

Поприказвахме още малко. Или по-скоро аз приказвах, а баща ми слушаше, сякаш бях едно от онези хлапета, които застават на прага ти с пълен сак бърсалки за прах, гюдерии и калъфи за дъски за гладене, чиято покупка — коронният им номер за агитация — би ги спасила от изкушението да станат престъпници. Към края вече разбирах как са се чувствали, когато захлопвах вратата под носа им. Баща ми слушаше любезно, докато хвалех стоките в сака си, но не пожела да си купи нищо. Завърших речта си с думите:

— Но ти ще поразмислиш, нали, татко? Дай си малко време, а?

— Ако си дам малко време, и няма да ме има на тоя свят.

Откакто вече не бях дете, винаги е имало една любезна дистанция в отношенията ни; макар и неизказана, помежду ни се бе установила дружелюбна равнопоставеност. Сега зейваше нова пропаст. Или може би беше старата: баща ми пак бе станал родителят и пак изтъкваше своите по-дълбоки познания за света.

— Татко, не е моя работа, така да се каже, но… за физическа връзка ли става дума?

Той ме погледна с онези ясни сиво-сини очи, не укорително, но втренчено. Ако някой трябваше да се изчерви, това бях аз.

— Наистина не е твоя работа, Крис. Но щом като питаш, отговорът е „Да“.

— И?… — Не можех да продължа. Баща ми не беше приятел на средна възраст, хлътнал по млада красавица; той беше моят осемдесет и една годишен родител, който след близо петдесетгодишен брак напускаше дома си заради жена, преполовила шейсетте. Страхувах се дори да формулирам въпроса.

— Но… защо сега? Искам да кажа, след като продължава толкова години?