Лимони на масата [bg]

Познавам родителите си, откакто се помня. Това твърдение сигурно ви се струва очевидно, съзнавам го. Но нека да обясня. В детските си години се чувствах обичан и закрилян и съответно откликвах с подобаваща вяра в неразривността на връзката с родителите. После настъпи периодът на раздразнението и измамната зрялост, но в рамките на нормалното, като при всеки друг. Напуснах родния дом без травми и никога не съм се откъсвал от него задълго. Осигурих внучета, по едно от всеки пол, да компенсирам сестриното си посвещаване на кариерата. По-късно съм водил отговорни разговори с родителите си — добре, с майка ми — относно неизбежността на остаряването и практичността на бунгалата. Организирах обяд в ресторант за четирийсетата годишнина от сватбата им, проверих условията в пансионите за стари хора, обсъдихме завещанията им. Мама дори ми каза какво иска да се направи с праха им. Трябваше да занеса урните на някоя отвесна скала на остров Уайт, от което стигнах до извода, че там за пръв път са се обяснили в любов. Присъстващите трябваше да разпръснат праха им на вятъра и чайките. Дори усетих, че вече се притеснявам какво ще правя с празните урни. Не вървеше и тях да ги метна от скалата; нито пък да ги запазя и да си държа вътре, знам ли, пури, шоколадови бисквити или коледни играчки. Дума не можеше да става да ги пусна в някой контейнер за боклук на паркинга, който мама предвидливо ми беше оградила с кръгче върху топографската карта. Беше ми я напъхала в ръцете, докато татко го нямаше в стаята, и от време на време се осведомяваше пазя ли я на сигурно място.

Нали виждате, познавам ги. Цял живот са ми били пред очите.