Торбарите [bg]

— Mais no, разбира се, че не. Това беше Карл, моят съпруг. Не си ли спомняш?

Рина поклати глава.

— Нищо не си спомням.

— Запознахме се на конните надбягвания преди три седмици в Париж — каза жената. — Ти беше сама в ложата, съседна до тази на Филипе. Приятелят ти не бе дошъл, спомняш ли си?

Рина притвори очи. Почваше да си припомня. Бе заложила на червения пъстър кон и мъжът от съседната ложа се бе навел към нея:

— Много разумен избор — бе казал той. — Конят е мой. Аз съм граф дьо Шаен.

— Графът в съседната ложа! — възкликна Рина.

Жената кимна и пак се усмихна.

— Помниш ли? — каза тя с възхитен глас. — Направихме компанията в Париж, но там бе много задушно, затова дойдохме в замъка на Филипе. Беше преди около две седмици.

— Две седмици?

Жената кимна.

— Чудесна група бяхме — каза тя, сядайки на леглото до Рина. — Ти си страшно красиво момиче.

Рина я изгледа безмълвно. Вратата пак се отвори и Карл влезе с шишенце аспирин в едната ръка и бутилка шампанско в другата. Последва го строен рус мъж по домашен халат. Той хвърли няколко снимки на леглото.

— Харесваш ли ги, Рина?

Тя насочи поглед към снимките. Почувствува нещо да се надига в гърлото й. Това не можеше да бъде тя. Не в такива пози. Гола. С тази жена и тези мъже. Вдигна безпомощен поглед към тях.

Графът се усмихваше.

— Можеше да ги направя по-добре — заоправдава се той. — Но изглежда не съм нагласил добре самоснимачката.

Жената ги събра.

— Намирам ги за добри, Филипе — усмихна се тя. — Толкова смешно беше. Да правиш любов с малкото апаратче в ръка, за да можеш да ни снимаш същевременно.

Рина продължаваше да мълчи.

Карл се наведе към нея.

— Нашата малка americaine е неразположена — каза нежно той. Подаде й две таблетки аспирин. — Ето, вземи. Ще ти стане по-добре.

Рина изгледа тримата.

— Бих желала да се облека, моля ви — каза тя с отпаднал глас.

Жената кимна.

— Но разбира се — каза тя. — Дрехите ти са в гардероба.

Тримата се обърнаха и напуснаха стаята.

Рина стана от леглото и бързо си изми лицето. Замисли се дали да си вземе душ, но се отказа. Бързаше час по-скоро да си ходи. Облече се и влезе в другата стая.

Жената беше все още по пеньоар, но мъжете бяха по леки ризи и бели панталони. Тя се запъти да излезе, без да ги погледне. Мъжът на име Карл я повика:

— Мисис Корд, забравихте си чантата.

Тя мълчаливо се върна и я взе от него, избягвайки да го гледа в очите.

— Сложих един комплект от снимките за спомен от нашето прекарване.

Отвори чантата. Снимките се взираха непристойно в нея.

— Не ги искам, — каза тя и ги измъкна. Той ги бутна настрани.

— Запазете си ги. Ние винаги можем да извадим други копия от негативите.