Щастливият странник [bg]

Октавия се чувстваше страшно уморена. От студа, мислеше тя, от дългата зима без слънце и многото работа. С Депресията надниците паднаха. Трябваше да работи повече за по-малко пари. През нощта с майка ѝ шиеха копчета на картончета вкъщи, понякога и децата помагаха. Но момчетата се мръщеха на нищожните пари — цент на картонче — и рядко се включваха. Тя им се смееше. Децата могат да си позволят да бъдат независими.

Октавия усещаше болки в гърдите, в очите и в главата.

Пареше ѝ навсякъде. А в съзнанието ѝ пулсираше постоянният напев: как щяха да се оправят без парите на Лари и с четири деца на ръце? Всяка седмица трябваше да тегли пари от пощата. Мечтата беше разбита. Отново изоставаха в спестяването, деляха ги години от купуването на къща.

Докато гледаше усойния пейзаж, странно очовечен от една котка, която се разхождаше по оградата, тя мислеше за Джино и Сал, които ще станат тъпи работници, груби, недодялани, ще живеят в бордеи, ще плодят деца в капана на бедността. Връхлетя я внезапно безпокойство, последвано от чисто органично гадене и страх. Привидя ѝ се как се гънат и просят милостиня като прадедите им. Бедните просят, за да живеят.

Ами Вини? Поразена, Октавия осъзна, че вече беше отписала и неговото бъдеще. Трябваше рано да тръгне на работа, за да помага на братята и сестрите си. Нямаше друг начин.

Ах, този гаден мръсник Лари — да зареже семейството, когато имаха най-голяма нужда от помощта му. И с цялото си нахалство се качваше от втория етаж да яде. Но мъжете си бяха гадни. Тя изведнъж си представи мъж — космат като горила, гол и с огромен щръкнал пенис — олицетворение на мъжественост. Бузите ѝ пламнаха и така ѝ премаля, че не можеше да стои права. Отиде до масата в кухнята и седна. Усещаше стягаща болка в гърдите и осъзна с тих ужас, че е болна.

Джино първи се прибра и завари Октавия наведена над масата да реве от страх и болка, да плюе малки червени кървави петънца на синьо-бялата мушама. Тя прошепна:

— Върви да извикаш мама от леля Луче.

Джино беше толкова уплашен, че се обърна и полетя надолу по стълбите, без да каже дума.

Когато двамата се върнаха, Октавия си беше възвърнала силите и седеше изправена. Не бе почистила мушамата. Беше започнала, за да не притесни майка си, но някаква потребност от състрадание, страх, че ще бъде сметната за дезертьор от семейната борба, несъзнателно я беше убедила да остави всичко непокътнато.

Лучия Санта нахълта в стаята. Видя веднага посърналото, болнаво и гузно лице на дъщеря си и после — точиците кръв. Вдигна ръце и извика: