Щастливият странник [bg]

Всички седнаха пред сватбената трапеза от кафе и сухи кифли и решиха младоженците да спят там, докато апартаментът на втория етаж се освободи. Лари се оживи, разприказва се. Всичко вървеше добре. Нищо не го тревожеше. Но изведнъж Луиза се хвана за главата и се разплака, хлипаше тихо и изрече на пресекулки:

— Трябва да ида у дома да кажа на майка.

Лучия Санта стана и заяви решително:

— Всички ще идем. Трябва да се опознаем всичките, щом сме роднини.

А Лари колебливо каза:

— Леле, майко, аз трябва да бързам за нощна смяна. Вие вървете с Лу, а аз ще мина утре.

Младоженката го погледна с уплаха и изненада. Октавия избухна сърдито:

— Ще те вземат дяволите, Лари. Сватбата ти е достатъчно добър повод да не ходиш един ден на работа. Ще идеш с мама и Луиза у тях и ще си гледаш жената.

Луиза я зяпаше ококорена, сякаш бе извършила някакво богохулство. Лари се засмя и каза:

— Сестро, стига, стига си правила от мухата слон. Искаш ли да дойда, Лу?

Момичето кимна. Той сложи покровителствено ръка на гърба ѝ и рече:

— Добре, тогава ще дойда.

Когато момичето смотолеви: "Благодаря, Лари", Октавия се разсмя гръмко. Изненада се, че майка ѝ я изгледа така застрашително, изненада се и че майка ѝ не накара Лари да постъпи както се полага. Но когато Лучия Санта каза любезно на сина си: "Мисля, че е най-добре да дойдеш с нас, Лоренцо", тя осъзна, че майка ѝ е влязла в новата си роля и вече не се смята за господарка на това дете, а по някакъв смразяващ начин го изхвърля от сърцето си — не с гняв, злоба или липса на любов, а като тегло, от което се отърсва, за да събере повече сили за другите тегла. Когато всички тръгнаха, Октавия беше толкова потисната, че изглади цялото пране и не отвори повече книгата.