По непознати пътеки
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: КАЛЕМ-90
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «По непознати пътеки». Краткое содержание книги:
Отново с нас са Винету и Поразяващата ръка.
— Кво… как! — извика. — Зулу иска претрепва храбър Квимбо? Ох, ох, тук съм боздуган на Квимбо!
Първият му удар така улучи един от враговете, че оня се срина на земята, ала другите четирима го склещиха. Аз дадох два изстрела и хукнах надолу. Стигнах тъкмо колкото да видя как англичанинът изчезва зад храсталаците — беше предпочел да избяга, вместо да вкара в употреба пушката, двата ножа и трите си пищова. Последния зулу Квимбо нае за себе си, а аз се завтекох след мистериозния сър. Той беше отърчал към конете, добрал се до един и сега препусна. Другите животни, свободно обикаляли и израсли под лоши ръце, се подплашиха и побягнаха след беглеца. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна при Квимбо, когато заварих ангажиран с прибиране имуществото на четиримата убити. Той се изтъпанчи с горда, победоносна физиономия пред мен.
— Виждат минхер, че Квимбо към красив, съм добър и храбър? Минхер застрелял мъртъв два зулу, а Квимбо пречукал мъртъв също два зулу. Квимбо съм голям храбър кат’ минхер!
— Но Квимбо съм глупав Квимбо! — повторих аз собствените му думи. — Квимбо се изтърси долу и англичанинът ми се измъкна!
— Ох, ох, минхер, Англия ще дойдат пак! — утеши ме оня и аз от немай-къде трябваше да се задоволя с това.
Сикукуни при всички случаи беше чул двата изстрела. Той без съмнение идваше нагоре по долината, която англичанинът следваше надолу, и ето как можеше да се приеме с доста голяма сигурност, че двамата ще се срещнат. Тогава за вожда щеше да е лесно да си залови някой от побягналите коне, но ние в никой случай вече нямаше да го мернем. Ето защо реших, толкова повече че и вечерта наближаваше, да напуснем мястото.
Мъртвите можеха да останат да лежат така до утре, когато възнамерявах да изпратя хотентотите да ги погребат. Ние нямахме желание да се товарим с плячкосаните неща и поради това ги скрихме на известно разстояние в гъстия буш. От тях Квимбо щеше да ми носи само щита на Сикукуни. Аз не исках да подхвърлям този трофей на никаква опасност, тъй като бях решил да го отнеса в родината си.
Стигнахме при нашите коне, възседнахме ги и поехме към фермата. Когато се озовахме на склона, където лежеше глиганът, Квимбо слезе от брабантеца.
— Ох, красив добър! Сега кон теглят шопар. Квимбо прави голям красив празник на победа и пече шопар, яде шопар с хотентот!
Аз го предоставих на работата, за която брабантецът много вероятно щеше търпеливо да се отдаде, и продължих да яздя към фермата. Пътем забелязах, че застреляният от мен кон на англичанина беше изчезнал — видях го да лежи в двора. Хотентотите го бяха смъкнали, за да си обсебят кожата и месото.
Болната седеше на стола. Страхът я беше възпрял да потърси отново постелята. Аз я успокоих и после чух, че нещата, които се намирали в седловите кобури на англичанина, били прибрани. Реших да ги прегледам, за да добия евентуално някаква яснота относно зулусите.
След като бях обещал да разставя стражи за през нощта, ай иначе да имам грижата за сигурността на плантацията, юфрау Соофи отиде да почива, което всъщност й беше много необходимо. Още с връщането си в къщата Митие беше накарала да махнат двата трупа и да почистят стаята от всички следи. Сега тя бе заета в кухнята, а аз отидох до вечерята в стаята си.
Когато вечерта настъпи, в двора загоряха два грамадни огъня, на които кафърска и хотентотска прислуга се зае да пече на огромни шишове «шопара», жертван от Квимбо за всеобщия апетит по случай отпразнуването на нашата победа…
3. При бурите
Бях донесъл в стаята си иззетите от седловите кобури на англичанина предмети. Имах чувството, че те ще ми дадат отправна точка за събитията от днешния ден. С изключение един портфейл и един далекоглед с твърде малка стойност, те се състояха в няколко крайно неупотребими в страната на кафрите тоалетни принадлежности.
Портфейлът съдържаше освен разните безобидни бележки още известен брой лични писма, които бяха адресирани все до сър Гилбърт Грей в Палмерстън и носеха пощенското клеймо на Капщат. Прегледах ги. Не си заслужаваха вниманието освен едно, при четенето на което ми направи впечатление крайно обремененият стил, който стоеше с другите писаници, макар че произхождаха от същия автор и бяха писани от същата ръка, във фрапираща противоположност. В него ставаше дума за някаква шапка от кожа на носорог и някакъв далекоглед, без на мен да ми стане ясно каква роля имаха да играят тези неща в писмото. Дали с това не се имаше предвид шлемовидната шапка на изплъзналия се англичанин и неговият намиращ се в ръцете ми далекоглед? Аз проучвах, опитвах, съпоставях и направих откритието, че писмото беше съставено по такъв начин, че същинското му съдържание излизаше на бял свят, ако човек четеше редовете първо по нечетните и после по четните числа. С това писмото придоби за мен голяма важност. С други думи се установи, че сър Гилбърт Грей от Палмерстън беше представител на една оръжейна фабрика, която трябваше да направи по поръчение на английското правителство една доставка от пушки, патрони, олово и барут за събраните от другата страна на планините Ранд зулуски кафри. За да се чете това писмо като безобидно, бяха му придали тази изкуствена редакция и го бяха пъхнали сред другите. То много вероятно беше отправено до някой английски агент, който се намираше при зулусите, и препращаше към по-подробните разяснения, изготвени в дубъл и скрити в далекогледа на Грей и под хастара на носорожката му шапка, в случай че този пропаднеше.