Черния мустанг

Така те продължиха напред, докато най-сетне можеха да бъдат съвсем сигурни, че двамата пазачи нямаше да ги чуят. При това се бяха приближили толкова много до лагера, че забелязаха светлината, излизаща от отворената врата на странноприемницата. Вече бе настъпило времето за действие. Всяко по-дълго изчакване щеше да е непредпазливо.

— Хайде! — промълви Олд Шетърхенд на апача.

— Уф! — тихо изрази съгласието си Винету.

Последваха два големи скока, които команчът нямаше как да не чуе. Той се обърна, обаче в същия миг получи в слепоочието си познатия юмручен удар на Поразяващата ръка, така че рухна на земята като покосен. Той понечи да извика, но от гърлото му излезе само кратък, макар рязък и бързо прекъснат стон, който ако достигнеше до нечий слух, щеше да бъде взет по-скоро за плясък с криле на уморена птица, отколкото за сподавен човешки вик. В същия миг Винету го затисна с коляно, за да му върже краката, а после и ръцете отзад на гърба. Олд Шетърхенд изскуба шепа трева, напъха я в устата на изгубилия съзнание човек, откъсна от дрехата му дълго парче, сложи го върху устните му и го завърза така, че по-късно команчът да не може да избута с езика си снопчето трева и да се развика. След това апачът каза:

— Заловихме вожда. Навярно също така лесно ще пленим и неговите хора. Да го отнесем! Остави, Винету, аз ще го взема сам!

Ловецът метна на рамо високия, кокалест и тежък човек и следван от апача, закрачи обратно към клисурата.

Естествено те не се насочиха право към входа й, а свиха малко наляво, тъй че стигнаха до гъстата борова гора, където се беше скрил инженерът със своите хора. Вярно, че Соун беше умен и разсъдлив човек, но все пак не беше уестман и когато видя пред себе си тъй неочаквано да изплуват двата човешки силуета, вероятно щеше да направи някоя непредпазлива постъпка, ако със сподавен глас Олд Шетърхенд не му беше казал заповеднически:

— Тихо, мистър Соун! Ние сме. Не вдигай шум!

— А-а, вие ли сте! Ами кого ни мъкнете?

— Черния мустанг — отвърна ловецът, като свали пленника от рамото си и го остави легнал на земята.

— Вожда на тези червенокожи негодници? Thunderstorm! Това е в стила на Олд Шетърхенд и Винету! Но той не помръдва. Да не би да е мъртъв?

— Не е. Главата му се запозна с юмрука ми по не дотам нежен начин и той изгуби съзнание.

— Аха, прочутият ти юмручен удар, сър! Какво ще правим с вожда?

— Ще го вържем ей там, за онзи ствол.

— Но нали щом се съвземе, ще се развика!

— Не може защото съм пъхнал между зъбите му един хубав Sucking-bag [41]. И тъй, вържете го здраво и не го изпускайте из очи! Ние трябва отново да тръгваме.

— Накъде?

— Да пленим още двама червенокожи, които стоят на пост пред входа. Докато са там, ще ни пречат.

Белият ловец и Винету отново легнаха на земята и запълзяха към мястото, където се бяха притаили, когато Черния мустанг излезе от клисурата. След като се озоваха там видяха, че постовете седят на някакви си два-три метра от тях. Двамата команчи разговаряха за неща, които бяха безинтересни за подслушване. Поне не беше нищо важно. Ето защо без да губят време Олд Шетърхенд и Винету се нахвърлиха върху тях, за да ги обезвредят. С помощта на изненадата това им се удаде твърде лесно. Когато ги отнесоха при инженера, той попита: