Черния мустанг
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Черния мустанг». Краткое содержание книги:
Винету го очакваше. Той беше легнал недалеч от входа зад един доста гъст храст и му направи знак да се приближи. Олд Шетърхенд го попита:
— Моят червенокож брат е легнал да си почине и изглежда вече си е свършил работата, а?
— Да, Винету я свърши — гласеше отговорът. — Мъжете, които взе инженерът, са силни и сръчни хора. Буретата са съвсем наблизо и са скрити толкова добре, че моят бял брат ще трябва да се взира много внимателно, за да ги открие.
— Ами самият инженер?
— Заедно с носачите на буретата се е скрил ей там, в гъстата борова гора. Ако по време на отсъствието ми искаш да му дадеш някакво нареждане, лесно можеш да стигнеш до него.
— По време на отсъствието ти ли? Значи искаш да отидеш някъде?
— Да, и моят брат сигурно ще отгатне къде!
— Да пресрещнеш команчите, за да ми съобщиш за идването им.
— Така е. Те ще се движат толкова тихо и незабелязано, че ще е добре по-отрано да са под наблюдение.
— А несъмнено става въпрос и за вожда, който каза, че той самият ще се промъкне до лагера. Преди всичко трябва да се опитаме да пленим него.
— Винету донесе от Роки Граунд достатъчно ремъци, за да го върже. А сега да тръгвам, защото скоро ще се стъмни. Нека Олд Шетърхенд ме чака тук.
Той бързо изчезна зад най-близките дървета, без краката му да оставят някакви следи в мекия мъх. Олд Шетърхенд легна така, че клоните напълно го скриваха. В момента нямаше какво друго да прави освен спокойно да чака.
Наоколо се беше възцарила дълбока тишина. Само понякога от не кой знае колко отдалечения лагер долиташе неясен шум. Започна да се смрачава и едва петнайсет-двайсет минути след отдалечаването на Винету бе необходимо острото, добре тренирано зрение на един Олд Шетърхенд, за да се различи все още входа на клисурата от мястото, където лежеше ловецът. Едва отсега нататък можеше да се очаква появяването на команчите, защото предположението, че нямаше да се приближат по светло, бе съвсем близо до ума. В противен случай щяха да се изложат на голямата опасност да бъдат забелязани и разкрити от все още скитащи се около лагера работници, а това щеше да постави под въпрос успеха на начинанието им.
Най-сетне стана толкова тъмно, че Олд Шетърхенд можеше да вижда само на няколко крачки пред себе си. Но затова пък слухът му долавяше шумовете доста по-отдалеч. Колкото по-малко е заето някое от сетивата ни, толкова повече се изострят останалите. И ето че изведнъж той дочу съвсем леко шумолене, сякаш по-дълги стръкове се триеха в по-ниската трева. Хиляди и хиляди други хора изобщо нямаше да го доловят. Но белият ловец удвои вниманието си. «Това може да е само Винету!», помисли си той и действително на някакви си четири крачки от дълбокия мъх се надигна силуетът на апача. Като пропълзя под храста, той се приближи до самия Олд Шетърхенд и му прошепна:
— Идват.
— Разбра ли къде са оставили конете си?
— Водят ги със себе си.
— Каква непредпазливост! Заслужават бой! Та нали конете трябва да се оставят под надзора на пазачи много по-далеч назад, отколкото е разстоянието между нас и лагера! Само един кон да изцвили или да изпръхти и може всичко да издаде.
— Синовете на команчите се наричат воини, но не са такива. — Макар че Винету изрече тези думи съвсем тихо, все пак в тона му ясно си пролича пренебрежение. — Да вкараш толкова много коне в толкова малка и тясна клисура! Та това ще разсмее всяко момче на апачите.
— Ние можем само да се радваме, защото конете ще удвоят суматохата, която ще предизвикаме. Слушай, току-що се разнесе пръхтене!
Приближаваше се някакъв неопределен шум, който обаче постепенно ставаше все по-ясен и по-ясен. Беше тропот от копита, заглушен от мекия мъх или високата трева. Команчите се появиха един подир друг по индиански обичай и както забелязаха двамата уестмани, всеки от тях водеше коня си за юздите. Спряха пред входа на клисурата. Изглежда изпратиха неколцина воини да влязат в нея, за да разузнаят дали не ги дебне някаква опасност. Не след дълго се разнесоха сподавени подканящи подвиквания, след което колоната отново потегли в индианска нишка. Заради тъмнината тя навлезе в клисурата толкова бавно, че измина повече от четвърт час, преди да изчезне и последният човек.
Олд Шетърхенд и Винету безмълвно изскочиха иззад дърветата и запълзяха към ръба на скалата, образуваща едната страна на входа, където останаха притиснати към земята. Не бяха изминали и пет минути и ето че доловиха човешки стъпки, които се връщаха. Появиха се трима мъже и спряха толкова наблизо, че двамата уестмани успяха да разпознаят единия много добре. Беше вождът Токви Кава, който нареди на другите следното: