Капанът на свободата
- Автор: Бэгли Десмонд
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Албена Захариева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Капанът на свободата». Краткое содержание книги:
«Хвани Слейд и „Бегълците“, но помни, че Слейд е по-важен!»
Така започва новата смъртоносна задача на Оуен Станард…
Една желязно законспирирана банда измъква от затвора престъпници с големи присъди. Сред тях е и известен двоен агент. Следите водят към Малта, където се укрива босът на организацията.
Станард се изправя срещу безмилостни убийци, които нямат какво повече да губят. А смъртта му ще достави радост на твърде много хора.
— Да, да… Смелият авиатор! Това може да се окаже полезно, но за какво ли?
— Не ми хареса едно нещо, което каза по телефона.
— И какво е то?
— Говореше, че трябва да изоставим тази работа. Не ми се понрави, честно казано.
— На мен също. Но има някои неща, с които трябва да се съобразя, а и нямам големи надежди, че ще се отърва леко.
— Защо изпусна Слейд?
— Не съм. Отведоха го.
— Все пак си можел да направиш нещо.
Погледнах я косо.
— Щеше ли да бъдеш доволна, ако бях прерязал гърлото му, докато спи?
Тя ме погледна учудено.
— Защо, аз… — каза тя и замлъкна.
— Много е лесно да критикуваш отстрани. Тези «Бегълци» са невероятни, сигурността им е хиляди пъти по-здрава, отколкото предполагахме. Слейд мислеше, че може би са руски екип — субсидирани от тях и дори тренирани там. Но едно нещо е сигурно — те не са банда обикновени престъпници.
— По-добре да ми разкажеш всичко. Но първо искам да знам къде отиваме.
— Искам да хвърля един поглед на къщата, в която бяхме заточени. Може би ще можем да разберем нещо повече, но честно казано, се съмнявам. Чух шефа им да говори за напускане на мястото. В крайна сметка така се случи.
Хубавото на ирландските пътища е, че не са натоварени и се движехме толкова бързо, че още когато бях на половината от разказа за моите изпитания, видяхме пожарните.
— Ето това е обектът — казах аз и отбих от пътя на порядъчно разстояние от мястото на действието.
Цялата къща беше изгоряла. Мисис Смит погледна обгорелите останки и каза:
— Чудя се защо шефът е наредил да напуснат къщата. Изглежда, сякаш тя го е изоставила. Защо ще му трябва да я изгаря?
— Не той, аз я подпалих — заявих самодоволно. Подадох глава от прозореца и махнах на минаващия мотоциклетист, който идваше от посоката на пожара, да спре.
— Какво се е случило там?
Мотоциклетистът, кокалест възрастен човек, бавно зави и спря.
— Станал е пожар — каза той и ни поздрави с беззъба усмивка. — Напомня ми на размириците. Наистина.
— Има ли ранени?
— Да, намерили са един окаян джентълмен в къщата — станал на въглен, горкият.
— Това е ужасно! — казах аз.
Старият човек се наведе и се взря в мен.
— Да не би да ви е приятел?
— О, не. Просто минавахме и видяхме пожарните.
— Просто питате от любопитство — съгласи се той. — Но тук има някаква загадка. Имаше и други хора в къщата и те всички са избягали. «Охраната» се чуди защо.
— «Охрана» ли?
— Това са враговете на всички добри и мирни хора — каза старецът. — Мъжете в синьо. — Той посочи пътя. — В Англия ги наричат полицаи.
На около стотина метра беше спряла полицейска кола. Не можеш да ги объркаш. Един полицай вървеше към нея. Погледнах към мисис Смит.
— Не е ли време да тръгваме вече, скъпа? Довечера трябва да сме в Роскомън.
— Роскомън ли казахте? — попита старецът. — Но вие сте в грешна посока.
— Ще се отбием да видим едни приятели в Енис.
Старецът беше страшно съобразителен.
— А, тогава карайте направо! — Той се отлепи от колата. — Пожелавам ви успех в Ирландия — на вас и на вашата красива дама.
Усмихнах му се и включих амбреажа. Минахме бавно покрай полицейската кола. Погледнах в огледалото, но не забелязах никакво раздвижване и намерение да ни последват.
— Ако направят пълна аутопсия на тялото, по всяка вероятно ще намерят куршум.
— Уби ли го? — попита мисис Смит и гласът й беше толкова студен и равен, сякаш ме беше попитала дали съм спал добре.
— Не аз. Беше случайно, малко или много. Той се застреля в боричкането. — Отново погледнах в огледалото. — Той беше прав, знаеш ли.
— Кой?
— Старецът. Наистина си красива. — Не й оставих време да умува какво да отговори, а продължих направо: — Как е Макинтош?
— Телефонирах в болницата, преди да напусна Лондон. Няма никаква промяна. — Тя се обърна към мен: — Мислиш, че не е било нещастен случай, така ли?
— Как е станало?
— Пресичал е някаква улица в Сити късно вечерта. Един човек го открил до тротоара. Който и да го е ударил, не е спрял.
— Този Джоунс по същото време знаеше, че не съм Риардън. Не мисля, че е нещастен случай.
— Но откъде са разбрали?
— Аз не съм им казал и затова оставате ти или Макинтош.
— Не съм аз — отговори бързо тя. — А и защо той ще го казва? — Вдигнах рамене и тя замлъкна за известно време, след което каза бавно: — Той винаги е преценявал добре хората, но… — Тя спря.
— Но какво?
— Имаше 40 хиляди в швейцарска банка и ти знаеше номера на сметката.