Одисея в космоса 2061
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Серия: a space odyssey #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Одисея в космоса 2061». Краткое содержание книги:
Сега за този Шака. Знаем, че обичаш да се шегуваш с нас, но, откровено казано, Джери и аз бяхме ужасени! Разбирам защо Маги М. се е отказала да пише за него — да, разбира се, чели сме нейната книга «Сладострастията на Олимп» — доста е забавна, но прекалено феминистка за нас…
Какво чудовище — разбирам защо са нарекли на негово име онази банда африкански терористи. Можеш ли да си представиш — екзекутирал воините си, ако се оженят! И избил всички нещастни крави в своята окаяна империя само защото били женски! Но най-противното нещо са тези ужасни копия, които е изобретил; какви шокиращи маниери — да ги забиваш в хора, с които дори не си се запознал както трябва…
И каква ужасна реклама за нас, простосмъртните! Почти може да те накара да се промениш. Винаги сме твърдели, че сме вежливи и сърдечни (както и невероятно талантливи и артистични, разбира се), но след като ти ни накара да се позаинтересуваме от някои от така наречените Велики воини (като че ли има нещо велико в това да убиваш хора!), сега почти ни е срам от нашите предшественици…
Да, знаехме за Адриан и Александър — но изобщо и не подозирахме за Ричард Лъвското сърце и Саладин. Или пък Юлий Цезар — макар че той е бил всичко — попитай Антоний и Клеопатра. Или пък Фридрих Велики, който все пак е имал и някои положителни черти; виж как се е отнасял със стария Бах.
Когато казах на Джери, че поне Наполеон прави изключение — от него не би трябвало да се срамуваме, — знаеш ли какво ми отговори тя? «Хващам се на бас, че Жозефина всъщност е била момче.» Попитай Ива какво мисли за това.
Ти разруши моралните ни устои, негодник такъв, като ни оплеска с тази напоена с кръв четка (извинявай за обърканата метафора). Трябваше да ни оставиш да си живеем в щастливо неведение…
Въпреки това изпращаме ти поздрави, също и Себастиан. Кажи «Здравей» от наше име на жителите на Европа, ако ги срещнеш. Ако се съди по съобщенията от «Галакси», някои от тях биха били много подходящи партньори на мис Уилкинсън.“
Спомените на един столетник
Д-р Хейуд Флойд предпочиташе да не говори за първата мисия до Юпитер и за втората до Луцифер десет години след нея. Всичко това се бе случило толкова отдавна, а и нямаше нищо, което да не е повторил стотици пъти пред различните конгреси, делегации на Космическия съвет и журналисти като Виктор Уилис.
Въпреки всичко той имаше задължение към спътниците си, което не можеше да бъде избягнато. Тъй като беше единственият все още жив човек, който бе станал свидетел на раждането на новото слънце — и на една нова слънчева система, — те очакваха, че той има някакви по-специални познания за световете, към които сега се приближаваха толкова бързо. Това беше наивно предположение; той можеше да им каже много по-малко неща за сателитите на Галилей от учените и инженерите, които работеха там вече от цяло поколение. Когато някой го запиташе: „Как изглежда в действителност Европа (или Ганимед, или Йо, или Калисто…)?“, той препоръчваше на питащия доста безцеремонно обемистите доклади, които се намираха в корабната библиотека.
И все пак имаше една област, в която опитът му беше уникален. Половин век по-късно той понякога се чудеше дали това наистина се беше случило, или е сънувал на борда на „Дискъвъри“, когато Дейвид Боумън му се беше явил. По-лесно бе да повярва, че космическият кораб е бил обитаван от духове…
Но не беше възможно да е сънувал, когато носещите се във въздуха прашинки бяха образували призрачния образ на човека, който би трябвало да е мъртъв от десетина години. Без предупреждението, което бе изрекъл (Флойд си спомняше съвсем ясно, че устните му бяха неподвижни, а гласът беше дошъл от радиомикрофона), „Леонов“ и всички в него щяха да се превърнат в пара при взривяването на Юпитер.
— Защо го направи ли? — отвърна Флойд по време на една от беседите след вечеря. — Търсих отговора цели петдесет години. В каквото и да се е превърнал, след като е излязъл в Космоса с капсулата „Дискъвъри“, за да изследва монолита, изглежда, все пак е останала някаква връзка между него и човешката раеа; той не беше станал напълно чужд за нас. Знаем, че се е завърнал на Земята — за кратко — от онзи инцидент с орбиталната бомба. А има и солидни доказателства, че е посетил майка си и приятелката си; това не може да бъде постъпка на същество, което се е освободило от всякакви чувства.