Кучетата на войната
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Терзиев
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Кучетата на войната». Краткое содержание книги:
Последва мълчание.
— Ако някъде има такива сведения, ще мога вероятно да ги получа и по телефона — каза шефът на агенцията. — Как се казва?
— Мис Джулия Мансън, дъщеря на сър Джеймс Мансън.
Детективът помисли малко. Сети се, че предишната поръчка на този клиент беше свързана с човек, който се оказа помощник на сър Джеймс Мансън. Беше сигурен, че за един час ще може да открие какво точно е искал да знае мистър Браун.
Уговориха се за хонорара, съвсем скромна сума, и Шанън обеща, че ще го изпрати със запис най-много след час.
Детективът реши да повярва на обещанието и помоли клиента да му се обади към пет часа.
Шанън завърши обиколката си по магазините и точно в пет позвъни в агенцията. След няколко секунди вече имаше информацията, която искаше. По пътя към хотела вървеше дълбоко замислен и в един момент се обади на журналиста, който първоначално го беше представил на „мистър Харис“.
— Здрасти — дрезгаво каза той по телефона. — Аз съм, Кат Шанън.
— О, здравей, Кат — прозвуча учуденият глас. — Къде се губиш?
— Ходя насам-натам — каза Шанън. — Исках просто да ти благодаря, че си ме препоръчал на този Харис.
— Няма защо. Той предложи ли ти работа?
Шанън беше предпазлив.
— Да, за няколко дни. Вече свърши. Но се опаричих. Ще вечеряме ли заедно?
— Защо не? — каза журналистът.
— Виж какво — подхвърли Шанън, — още ли ходиш с онова момиче, с което те срещнах последния път?
— Да. Защо?
— Тя е фотомодел, нали?
— Да.
— Виж — каза Шанън, — може да ти се стори глупаво, но много искам да се срещна с онова момиче, което също е модел. Само че не мога да се добера до нея. Казва се Джули Мансън. Би ли попитал приятелката си дали не я познава?
Журналистът помисли малко.
— Добре. Ще се обадя на Кари да я питам. Къде се намираш в момента?
— В една телефонна кабина. Ще ти завъртя пак след половин час.
Шанън имаше късмет. Научи от приятеля си, че двете момичета се познават и заедно са ходили на курсове за модели. И двете работеха за една и съща агенция. Мина цял час, преди Шанън да чуе (той говореше вече с приятелката на журналиста), че Джули Мансън е приела поканата за вечеря при условие, че Кари и приятелят й също ще присъстват. Уговориха се да се срещнат в апартамента на Кари малко след осем. Джули щеше да дойде там.
Шанън и журналистът се появиха почти заедно в апартамента на Кари близо до улица „Мейда Вейл“ и четиримата заедно тръгнаха на вечеря. Журналистът беше запазил маса в една механа в Мерилбоун. Казваше се „Бейкър ен Авън“. Яденето беше по вкуса на Шанън — огромни порции печено и зеленчуци, а за преглъщане — две бутилки френско божоле. Храната му харесваше, Джули също.
Тя беше доста ниска, малко над метър и петдесет. За да се повдигне, ходеше с високи токчета и стъпваше много красиво. Каза, че е на деветнайсет години. Имаше кръгло закачливо лице, на което налагаше невинно ангелско изражение, сменяно от сексапилно излъчване, когато си мислеше, че никой не я гледа.
Беше очевидно глезла и обичаше да налага мнението си, вероятно в резултат, предположи Шанън, на едно прекалено свободно възпитание. Но момичето имаше чар и беше забавно, а Шанън не търсеше други неща у жените. Кестенявата й коса се спускаше чак до кръста, а под роклята и изпъкваха доста закръглени форми. Изглеждаше заинтригувана от ненадейния си компаньон.
Макар че Шанън помоли приятеля си да не казва с какво си изкарва хляба, Кари се беше изпуснала, но по време на вечерята не стана дума за занаята му. Както обикновено, Шанън говореше по-малко от останалите, а това не бе никак трудно, защото Джули и чернокосата Кари бъбреха достатъчно и за четиримата.
Когато излязоха от ресторанта и се гмурнаха в хладния нощен въздух на лондонските улици, журналистът каза, че той и приятелката му ще се приберат в апартамента с колата. После повика такси за Шанън и го помоли да изпрати Джули до вкъщи, преди да се отправи към хотела. Докато наемникът се качваше в колата, журналистът му смигна.
— Мисля, че напредваш — прошепна той.
Шанън изсумтя.
Пред дома си в Мейфеър Джули му предложи да се качат за чашка кафе. Той плати таксито и тръгна след нея по стълбите към очевидно скъпия апартамент. Едва когато се настаниха на канапето и отпиха от отвратителното кафе, което Джули приготви, тя повдигна въпроса за занаята му.
Той седеше облегнат в ъгъла на канапето, а тя едва се докосваше до ръба му. Гледаше към Шанън.
— Убивал ли си хора?
— Да.
— В сражение ли?
— Понякога. Най-често.