Ако утрото настъпи

Трейси застана пред познатия й вход на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“. Носеше дълга черна перука и тъмен грим. На едната й буза се виждаше пресен червен белег. Ако се случеше нещо нередно, щяха поне ди запомнят белега. Въпреки дегизировката Трейси се чувстваше разголена, защото беше работила цели пет години в тази банка и голяма част от персонала я познаваше много добре. Трябваше да действа изключително внимателно, за да не се издаде.

Тя извади от чантата си капачка от бутилка, сложи я в обувката си и влезе, накуцвайки в банката. Вътре беше претъпкано от клиенти, тъй като Трейси избра внимателно часа, в който банката имаше най-много работа. Тя закуцука към гишето за обслужване на посетители и седналият зад него мъж, след привършване на телефонния си разговор, се обърна към нея.

— Да?

Това беше Джон Крайтън, фанатикът на банката. Той мразеше евреите, чернокожите и пуерториканците, но не задължително в този порядък. Докато работеше тук, Трейси се дразнеше от него. Сега лицето му с нищо не подсказваше, че я е разпознал.

— Buenos dias, сеньор. Искам да си открия банкова сметка — каза Трейси.

Трейси говореше с мексикански акцент, който бе чувала месеци наред от устата на своята съкилийничка Паулита.

Върху лицето на Крайтън се изписа презрение.

— Име?

— Рита Гонсалес.

— И колко желаете да внесете на ваша сметка?

— Десет долара.

— С чек ли ще ги внесете или в брой? — запита той с подигравателна усмивка.

— В брой.

Тя измъкна внимателно от чантичката си смачкана и полуразкъсана десетдоларова банкнота и му я подаде. Той побутна към нея чиста бланка.

— Попълнете това.

Трейси нямаше намерение да попълва нищо със свой почерк. Тя смръщи вежди.