![Градът на илюзиите [City of Illusions - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Хейнски цикъл #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]». Краткое содержание книги:
— Виждам, че не сте се опитали да се самоубиете снощи — рече шингът с дрезгавия си шепот.
Това бе единственият изход от невъзможната ситуация, за който Фалк дори не беше помислял.
— Реших да оставя на вас да го свършите — отвърна заядливо той.
Ала Кен Кеняк не обърна внимание на думите му, въпреки че го разглеждаше внимателно.
— Всичко е готово — обяви той. — Това е същото устройство и същите връзки, които са били използвани преди шест години за да бъде блокирана вашата първична ментална и параментална структура. Премахването на блока ще стане лесно и безболезнено, веднага щом получим вашето съгласие. Съгласието е изключително важно за успешното възстановяване, но не и за разрушаването. Готов ли сте? — Почти едновременно с тези думи той ги повтори и на паравербална реч: „Готов ли сте?“
— Готов съм — отвърна по същия начин Фалк.
Останал доволен от отговора и неговата емпатична окраска шингът кимна отсечено и произнесе с монотонния си шепот:
— В такъв случай ще започнем без никакви лекарства. Всички препарати водят до допълнително замъгляване на съзнанието и съответно на парахипнотичния блок. Моля, седнете тук.
Фалк се подчини, опитвайки се да запази мълчание и да подтисне нежеланите мисли.
Повикан от телепатичен сигнал, в стаята влезе асистент и се приближи до Фалк, докато Кен Кеняк се настаняваше пред пулта като готвещ се за изпълнение музикант. В този миг Фалк си спомни грамадната рамка за мотиви в тронната зала в Канзас, мургавите чевръсти ръце, които играеха по нея, създавайки и разрушавайки различни невероятни и неразбираеми съчетания от камъни, звезди, мисли… Мракът се спусна като черна завеса пред очите и ума му. Почувства, че му поставят нещо на главата, качулка или шапка, сетне остана само непрогледната, безкрайна тъмнина. В мрака го заговори някакъв глас на език, който почти разбираше. Той повтаряше отново и отново една единствена дума, едно име… Изведнъж подобно на светкавица в нощта, мракът бе разцепен от волята да оцелее на всяка цена и той направи опит да разкъса пелената с прощалния си вик: „Аз съм Фалк!“
Но мракът го изпревари.
9
Това беше тихо, сумрачно място, озарено от мъжделива светлина, сякаш се намираше навътре в гората. Отпаднал, лишен от сили, той продължи да лежи в онова неясно състояние между съня и бодърстването. Понякога сънуваше, или си припомняше сцени от по-ранни сънища. После отново се пробуждаше сред тишината и бледата светлина.
Нещо се раздвижи съвсем близо до него. Той завъртя глава и впери поглед в младия, непознат мъж — почти момче.
— Кой си ти?
— Хар Ори.
Името пропадна като камък в съненото спокойствие на неговия ум и изчезна без следа. Останаха само малки концентрични кръгове, които се разширяваха бавно, докато накрая най-външният от тях докосна брега и се разчупи. Ори, синът на Хар Уедън, един от Пътешествениците… дете, момче, родено през зимата.
По спокойната повърхност на мислите му премина лека вълна. Той затвори очи, опитвайки се да си възвърне доскорошната безпаметност.
— Сънувах… — промърмори накрая със затворени очи. — Сънувах много неща…
Но вече беше съвсем буден и отново виждаше уплашеното лице на момчето. Наистина беше Ори, синът на Хар Уедън: само дето бе пораснал, като че бяха изминали още няколко лунни фази — ако са оцелели след Пътешествието.
Какво всъщност му убягваше от ума?
— Какво е това място?
— Моля ви, не ставайте, преч Рамарен — и също засега избягвайте да говорите.
— Какво е станало с мен? — Замайването го накара да се подчини на момчето и да се отпусне назад. Тялото му отказваше да се подчини — дори мускулите на устата — докато оформяше думите. Не беше от слабост, а по-скоро от някаква странна липса на контрол. Налагаше се да приложи съзнателно усилие на волята дори само за да вдигне ръка, сякаш ръката принадлежеше на някой друг.
Сякаш принадлежеше на друг… Той вторачи поглед в ръцете си. Кожата беше странно потъмняла, от китката нагоре тръгваха цяла плетеница от успоредни, синкави дупчици, леко подпухнали, като че ли бяха следствие на чести инжекции. Дори кожата на дланта бе загрубяла и мазолеста от дълга работа на открито, а не в лабораториите и компютърното отделение в Центъра за управление на полета, залата на Съвета и в Палатата на тишината…