![Градът на илюзиите [City of Illusions - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Хейнски цикъл #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]». Краткое содержание книги:
Въздушната кола управлявана от безмълвен човек-инструмент, който не беше нищо повече от придатък към пулта за управление, прелетя над върховете на планината и се спусна право на запад към пустините, покрити с ярки мимолетни пролетни цветя. След няколко минути те вече наближаваха гранитното лице на Западната Верига. Все още начупени и накъсани от земните катаклизми отпреди две хиляди години Сиерите продължаваха да стърчат гордо в небето, увенчани със снежни корони. Зад тях се простираше океанът, лъснал на слънцето, а тук-там се виждаха тъмните петна на островите.
Някога тук е имало градове, континентът е продължавал още нататък, но сега всичко бе унищожено и потопено, а океанът се бе придвижил навътре. Забравени места със забравени имена. Докато кръжаха над тях той прошепна едва чуто: „Утре е земетресението, което ще потопи и Фалк…“
— Наистина жалко, че ще стане така — произнесе Абундибот, който очевидно го бе чул. В гласа му се долавяше задоволство. Или поне така му се стори на Фалк. Всеки път, когато Абундибот изразяваше някакви чувства, той имаше усещането, че в действителност шингът изпитва напълно обратното. За разлика от него белокосият Кен Кеняк говореше рядко и се стараеше да бъде безстрастен по всеки въпрос, който засягаха. Изглеждаше някак вглъбен, дори замечтан.
Въздушната кола направи широк завой и се понесе назад към пустинята, която делеше Ес Ток от океана, през цялото време долу не се виждаше никаква следа от човешко съществуване. Приземиха се върху покрива на сградата, която обитаваше Фалк. След няколкото часа, прекарани в компанията на хладните, почти враждебно настроени шинги, градът му се видя топъл и приветлив. Жадуваше да остане сам и те изглежда почувстваха това, защото през цялата вечер, която прекара зад стените на стаята си, не го обезпокои никой. Хрумна му, че може би шингите ще искат да го упоят, или да приспят по някакъв начин бдителността му, но изглежда им беше нужен с ясно съзнание. Оставиха го да си кръстосва фосфоресциращия под, а по-късно — да чете от книгата. Нима можеше да се опълчи по някакъв начин на волята им?
И този път, в миг на усамотение, той се върна към Старите Завети от книгата. Не смееше да подчертае важните места дори с нокът, четеше я и я предпочиташе поглъщайки всяка дума, всеки ред, страница след страница, повтаряше си полу на глас по-важните места, понякога ставаше да се поразходи, като си мърмореше под носа, а сетне отново се връщаше и неизменно започваше от първото изречение на първа страница:
Нощта напредваше, а той все не намираше жадувания покой, заради мислите, които продължаваха да се гонят, заради ужаса от смъртта, който не го оставяше за миг. Най-сетне умората си каза своето и сънят дойде. Изчезнаха стените, изчезнаха и мислите му и вътре в него не остана нищо. Той беше само думи, беше една едничка дума, думата, произнесена в мрака, преди да е започнало всичко, в онези далечни времена, когато все още не е имало кой да я чуе. Беше изгубил своята същност за да се превърне в своето абсолютно и вечно „аз“ — безименно, единствено, самотно.
Постепенно околният свят се възвърна, нещата се сдобиха с имена и стените се вдигнаха. Той прочете отново първата страница от книгата, после легна и заспа.
Източната стена на стаята му блестеше в изумрудена светлина, когато двамата прислужници влязоха в стаята, събудиха го и го изведоха през мъгливия коридор и още няколко нива на сградата долу на улицата, където плъзгачът вече го очакваше, за да го откара във високата кула отвъд бездната. Не познаваше придружителите си, бяха едри, яки, с навъсени лица. Спомни си неприятните преживявания от първите часове след пристигането му в Ес Ток, когато върху него се бяха нахвърлили неколцина подобни на вид хора-инструменти и реши, че са му ги пратили защото се боят да не избяга в последната минута.
Отведоха го в лабиринт от стаи, който завършваше с ярко осветени подземни кабинки, край които имаше дълъг ред от пултове, с огромни екрани и цял комплекс от сложни компютърни системи. Тук го посрещна Кен Кеняк. Фалк отново си помисли, че почти винаги шингите, с които се бе срещал, бяха сами или най-много по двама в едно помещение. Но сега не беше време да се чуди за тези неща, въпреки че за миг някъде в периферията на съзнанието му се мярна напълно логично обяснение на този факт. Щеше да го извади наяве, ако в този миг Кен Кеняк не го беше заговорил.