Сакатият бог

Йедан Дериг задра с върха на меча си и очерта линия в натрошените камъни на Брега. Изливащата се стена от светлина потече по дължината на древното оръжие като млечни сълзи.

— Ние сме деца тук — промълви той.

Капитан Пити изкърти храчка от гърлото си, пристъпи напред, плю в стената, след това се обърна към него.

— Нещо ми говори, че е време бързо да пораснем, Страж.

Йедан стисна зъби, преглътна няколко възможни отговора на мрачната й фраза и каза:

— Да.

— Лицата в прибоя. — Пити кимна към несекващия дъжд от светлина пред и над тях. — Все повече са. И сякаш се приближават, все едно дращят с нокти напред. Всеки момент очаквам да видя протегната ръка. — Пъхна палци в оръжейния си колан. — Работата, сър, е какво става тогава?

Йедан впери очи в Светлопада. Мъчеше се да си припомни спомени, които не бяха негови. Стърженето на кътници звучеше като далечен гръм в главата му.

— Бием се.

— И затова ли привлякохте всеки с ръце и крака в тази своя армия?

— Не всеки. Ледерийските островитяни…

— Могат да надушат бедата по-добре от всеки друг. Осъдени престъпници, почти цялата им пасмина. Всичко тук е въпрос на нерви, сър, и щом схванат нещата, те ще се появят.

Той я изгледа.

— Защо сте толкова убедена, капитане?

— Щом схванат нещата, казах.

— Какви неща?

— Че няма къде да се бяга, първо — отвърна тя. — И че няма да има зяпачи, не… как беше думата? Цивилни. Очаква ни битка за самия ни живот. Отричате ли го?

Той поклати глава и загледа отново играта на светлината по острието на меча си.

— Ще стоим върху костите на своите предци. — Обърна се към Пити. — Имаме да браним кралица.

— Не мислите ли, че сестра ви ще е тук, на фронтовата линия?

— Сестра ми? Не, не тя. Кралицата на Карканас.

— За нея ли ще мрем? Не го разбирам, сър. Защо тя?

Той се намръщи. Вдигна меча и бавно го прибра в ножницата.

— Ние сме от Брега. Костите в краката ни сме ние. Историята ни. Смисълът ни. Тук ще стоим. Това е нашата цел. — Чужди спомени, но все пак се пробуждаха. — Нашата цел.

— Вашата може би. Останалите просто искаме да изкараме още някой ден. Да продължим да живеем. Да правим бебета, да орем земята, да забогатяваме, все едно.

Той сви рамене, отново загледан в стената.

— Привилегии, капитане, каквито не можем да си позволим в момента.

— Не ме радва мисълта, че ще умра заради някаква кралица Тайст Андий — каза Пити. — И едва ли съм единствената. Тъй че забравете какво казах преди малко. Може да си имате неприятности.

— Няма.

— Каните се да отсечете някоя и друга глава?

— Ако потрябва.

Тя изруга тихо.

— Дано не се наложи. Както вече казах, стига всички да разберат, че няма къде да ходят. Би трябвало да е достатъчно, нали? — След като не последва отговор, тя се покашля и добави: — Е, всичко се свежда до казването на подходящите неща в подходящия момент. Значи, Страж Дериг, вие може да сте изсран от Блудния воин и свестен войник също така, но ви липсват тънкостите на командването.

— Никакви тънкости няма в командването, капитане. Нито сестра ми, нито аз си падаме много по насърчителни речи. Изразяваме ясно очакванията си и очакваме да се изпълнят. Без ропот. Без колебание. Не е достатъчно да останем живи. Трябва да се бием решени да победим.