Заклинателят

Крис се напрегна в очакване на нова изненада и пак усети тръпките на предчувствието в кръвта си.

— Какво?

— За дъщеря ми… може ли да й дадете автограф?

Детективът се изчерви. След момента на изненада Крис едва не се разсмя от облекчение… и от жал към човешките слабости.

— О, разбира се. Имате ли нещо за писане?

— Ето! — Киндерман моментално измъкна с едната ръка от джоба на палтото си мъничък остатък от молив, а с другата от сакото — визитна картичка. Подаде ги на Крис. — Много ще я зарадвате.

— Как се казва?

Крис подпря визитката на вратата и се приготви да пише. Усети зад гърба си притеснено мълчание, нарушавано само от тежкото гърлено дишане на Киндерман. Обърна се и прочете по изчервеното му лице някаква тежка вътрешна борба.

— Излъгах — каза накрая той. Очите му бяха едновременно отчаяни и предизвикателни. — Автографът е за мен. Напишете „На Уилям“… Уилям Ф. Киндерман, както е напечатано.

Крис се втренчи в него с неочаквана безсилна нежност, погледна как точно се пише името, после написа върху гърба на картичката: „Уилям Ф. Киндерман, обичам те! Крис Макнийл.“ Подаде му я и той я прибра в джоба си, без да погледне какво е написано.

— Вие сте много добра жена — каза смутено детективът.

— Благодаря. И вие сте много добър човек.

Киндерман се изчерви още повече.

— Не, не съм добър. Аз съм досадник. — Той отвори вратата. — Не мислете какво ви говорих днес. Забравете го. Мислете за дъщеря си. За дъщеря си!

Крис кимна и депресията отново я обзе, щом Киндерман прекрачи навън, на широката и ниска площадка с парапет от ковано желязо. Той се обърна и в дневната светлина забеляза още по-ясно тъмните кръгове под очите на кинозвездата. Сложи си шапката.

— Нали ще я попитате? — напомни той.

— Да — каза тя. — Обещавам.

— Е, тогава довиждане. И внимавайте.

— Вие също.

Крис затвори вратата, подпря се на нея, затвори очи и веднага пак ги отвори, защото звънецът я стресна. Обърна се и отвори вратата. Киндерман стоеше на прага с виновна физиономия.

— Много съм досаден. Извинявайте. Забравих си молива.

Крис откри, че още държи моливчето. Усмихна се измъчено и го подаде на детектива.

— И още нещо. — Той се поколеба. — Да, знам, че е безполезно; но знам и това, че няма да спя спокойно, ако си мисля как нейде наоколо броди на свобода един луд или наркоман, а аз не съм сторил всичко възможно. Смятате ли, че мога… не, не, глупаво е… да, извинявайте, но мисля, че наистина трябва… Смятате ли, че може да си поговоря с господин Енгстрьом? За доставките, само за доставките.

Крис отвори по-широко вратата.

— Разбира се, влезте. Може да поговорите в кабинета.

— Не, вие сте заета. И бездруго бяхте прекалено любезна. Може да поговорим тук. Тук е удобно.

Той се облегна на парапета.

— Щом настоявате… — Крис се усмихна леко. — Мисля, че той е горе при Ригън. Веднага ще го повикам.

— Задължен съм ви.

Крис затвори вратата и не след дълго Карл излезе на площадката, без да изпуска дръжката на вратата. Изпънат в цял ръст, той хладно изгледа Киндерман.