Силата на шестимата

срещу новите чувства, които изпитвам. Шест въздъхва:

— Знаеш какво означава всичко това, нали?

— Какво?

— Навярно са отворили сандъка ми.

— Няма как да си сигурна.

— Да, така е. Но не мога да се отърся от усещането, което имам още от мига, в който хванах

онзи камък от сандъка ти и той започна да пулсира в ръката ми и да ми причинява божа. И

точно сега ми светна, че може би това има нещо общо с моя сандък.

— Сандъкът ти е в ръцете им от три години — казвам. — Мислиш ли, че е възможно да

могат да ги отварят без нас, без да сме мъртви?

Тя вдига рамене.

— Не знам. Може би да? Струва ми се, че са отворили моя, и когато докоснах онзи камък,

това по някакъв начин е довело разузнавачите в къщата.

— Защо са изпратили толкова малко? — пита Сам и се прозява. — Искам да кажа, защо не

изчакат подкрепления и тогава да нападат?

— Може да са се уплашили и да са се паникьосали — прави предположение Шест.

— Може би някой от тях е искал да стане герой — казвам.

Шест спуска стъклото на прозореца и се ослушва. Остава доволна от проверката и казва:

— Все едно. Следващия път ще бъдат повече. Пикени и краули, всичко, което могат да

изправят срещу нас.

— Сигурно си права — прошепва Сам.

Той започва да се унася.

— Ще ви кажа едно. Да съм беглец ме смазва тотално.

— Пробвай да го правиш единайсет години — казвам.

— Мисля, че започвам да тъгувам по дома си — промърморва той.

Навеждам се напред и виждам, че в скута си държи старите очила на баща си, онези с

дебелите стъкла, които носеше в Парадайс.

— Още не е късно да се върнеш, Сам. Наясно си с това, нали?

Той се намръщва.

— Няма да се върна — но сега звучи далеч по-неубедително, отколкото когато го каза за

първи път в мотела в Северна Каролина. — Не и докато не открия баща си. Или поне не разбера

какво му се е случило.

— Баща си! — пита беззвучно Шест, напълно объркана.

— По-късно — отговарям й също без звук.

— Тъй да бъде — казвам му. — Ще го измислим някак си.

Обръщам се към Шест:

— И така, накъде тръгваме утре сутринта?

— Сега, когато по всичко личи, че са отворили сандъка ми, ще видим къде ще ни отведе

вятърът. Досега не ме е подвеждал — отговаря тя замислено, сетне ме поглежда. — Знаеш ли, че

ако не беше вятърът и нуждата ми от кофеин една нощ в Пенсилвания, нощта преди

нападението в Парадайс, никога нямаше да стигна там навреме?

— За какво говориш? — питам.

— Кръстосвах Средния Запад, имах усещането, че сте някъде я в Охайо, я в Западна

Вирджиния или пък в Пенсилвания. Съдех по това, което бях открила в някои от новините

онлайн. Факти за събития, случващи се близо до колежа в Атенс, за които мислех, че са дело на

могадорианците. Но когато в продължение на няколко седмици нямаше нищо ново, бях убедена,

че съм изгубила следите ви. Реших, че вече сте тръгнали или към Калифорния, или към Канада.