Тъгата на сукубата

— Разбираш ли… точно сега наистина не искам да ходя по срещи или да се обвързвам с някого. Нищо лично. Имам предвид, че това за партито звучи страхотно, но просто не мога да приема. Всъщност въобще не приемам подобни покани. Както казах, нищо лично. Просто е по-лесно да не се обвързваш. Да не ходиш по срещи.

Сет дълго ме гледа замислено и внезапно си спомних, че изглеждаше по същия начин в онази първа вечер, когато обяснявах правилото за петте страници относно книгите му.

Накрая той каза:

— Добре. Но… не се ли срещаш с онзи мъж? Високия, с черната коса?

— Не. Не се срещаме. Не и истински. Ние сме просто… нещо като приятели.

— О — повтори Сет, излиза, че приятелите не ходят заедно по партита?

— Не — поколебах се, внезапно изпитала желание да имах различен отговор. — Може би понякога пият заедно кафе. Тук, в книжарницата.

— Не пия кафе.

В гласа му имаше острота. Почувствах се, сякаш съм получила шамар. Бяхме изпаднали в ситуация, която вероятно можеше да се нареди сред петте най-неприятни момента в живота ми. Настъпи тягостна тишина. Накрая повторих нескопосаното си обяснение за измъкване:

— Трябва да се връщам на работа.

— Добре. До някой друг път.

Просто приятели, просто приятели. Колко пъти бях използвала този израз? Колко пъти лъжата се бе оказвала по-лесна от изправянето ми лице в лице с истината? Бях го използвала преди толкова много време дори пред съпруга си, отново опитвайки се да скрия от действителността един проблем, който не исках да призная, когато нещата помежду ни вече се бяха вгорчили.

— Просто приятели? — беше повторил Кириакос, втренчил в мен тъмните си очи.

— Разбира се. Знаеш, че той е и твой приятел. Просто ми прави компания, когато те няма, това е всичко. Чувствам се самотна без теб.

Аз обаче никога не му казах колко често идваше приятелят му Аристон или как ние, изглежда, винаги си намирахме извинения, за да се докосваме. Случайно погалване тук-там. Ръката му ми помага да се изправя. Или за онзи ден, все още горящ в паметта ми, когато той се пресегна пред мен, за да вземе една бутилка, и ръката му се бе отъркала в гърдите ми. Неволно простенах и той за миг се вцепени, преди да продължи със задачата си.

Не бях казала на Кириакос, че Аристон ме караше да се чувствам както в първите дни след сватбата — умна, красива и желана. Аристон ме обсипваше с внимание, както преди бе правил съпругът ми. Аристон обичаше острия ум, който веднъж, още като неомъжена девойка, ми бе донесъл неприятности…

Колкото до Кириакос… Смятам, че той също обичаше тези неща в мен, но вече не го показваше толкова често. Баща му го караше да работи все повече и повече и когато най-после се прибираше вкъщи, той се строполяваше на леглото или се усамотяваше с флейтата си. Мразех онази флейта… Мразех я и я обичах. Не исках да го призная, но тя изглежда привличаше вниманието му повече от мен.