Безумна луна
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 9786191501281
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумна луна». Краткое содержание книги:
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още — хексенволфи, ликантропи, лугару, термоморфи…
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук… нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Огледах се. Зъбите на върколака бяха засегнали крака ми през ботуша. Болеше и чорапът ми беше напоен с кръв. Ще оставям червени следи по пода, когато тръгна нанякъде. Усещах вкуса на кръвта и в устата си, там, където си бях прехапал езика, и трябваше да я преглъщам или да плюя. Преглътнах. Без коментари, моля. Гърбът ми беше скован, а там, където не беше, болеше ужасно. Естествено, раната в рамото ми пулсираше толкова силно, че едва стоях.
— Копелето сдъвка хубавия ми ботуш — измърморих аз и неизвестно защо, това ми се видя невероятно смешно.
Може би тази вечер ми се случиха прекалено много неща, но каквато и да беше причината, избухнах в задъхан, хъркащ пристъп на смях.
Кармайкъл ме издърпа обратно. Кръглото му лице беше почервеняло от напрежение и възбуда, покритата с лекета връзка се вееше свободно около врата му. Той ме предаде на един млад, прилично изглеждащ детектив, когото не познавах. Вероятно е нов в Специалния отдел. Облегнах се на него и продължих да се смея.
— Рудолф, заведи го в офиса — каза Кармайкъл. — И го дръж там. Като приключим тук, ще повикаме лекар.
— Исусе! — каза Рудолф, опулил очи, а късата му коса беше покрита с прах. Гласът му беше напрегнат и паникьосан и въпреки неговата младост беше два пъти по-запъхтян от ветерана Кармайкъл. — Видяхте ли го на мониторите? Видяхте ли какво направи със сержант Хамптън?
Кармайкъл грабна Рудолф за ризата и го разтърси.
— Слушай, младо — каза той грубо. — То е още тук и може да ни довърши толкова бързо, колкото Хампи. Затваряй си устата и прави каквото ти казвам.
— Д-добре — каза Рудолф.
Изправи се и започна да ме блъска назад по коридора, по-далече от архивния отдел. — А кой е този?
Кармайкъл ми хвърли един мръсен поглед.
— Това е оня тип, който знае всичко. Ако се съвземе и каже нещо, чуй го.
След това грабна една пушка и се затътри към Мърфи, която се готвеше да поведе през дупката в стената една група срещу върколака. Тя ги инструктираше, че ако бъде повалена, един от мъжете трябва да вземе пистолета и и да се опита да улучи създанието в окото.
Новакът почти ме пренесе зад ъгъла към преддверието на Отдела за специални разследвания. Погледнах втренчено към краката си и кървавата следа, която оставях след себе си, и се изкисках. Нещо ме тормозеше, нещо отвъд лудешкия ми смях, където рационалното ядро на мозъка ми чакаше да обърна внимание на нещо важно. Нещо, отнасящо се до кръвта.
— Това е невъзможно — си мрънкаше Рудолф по целия път. — Такова нещо не може да има. Исусе, това трябва да е някакъв номер за новака. Шега. Няма начин.
От него лъхаше на кисела пот и страх и той целият трепереше. Усещах го в ръката ми, която той стискаше.
Мисля, че неговият ужас ме накара да прогледна през собствената си истерия, да се преборя с нея и да я поставя под контрол. Извлече ме през вратата до Специалния отдел и аз се строполих на изтърбушеното старо канапе зад вратата. Опитвах се да си поема въздух, докато новакът затвори вратата и започна да крачи напред-назад и да стене с опулени очи.
— Не може да бъде — повтаряше той. — За бога, това е невъзможно.
— Хей! — успях да извикам след минута, борейки се да подредя всичко, което клокочеше в тялото ми — сълзи, рани, може би едно или две навяхвания, студа от шока и болките от непрекъснатия смях накрая. Новакът не ме чу. — Вода! — казах му аз. — Дай ми вода.
— Вода ли? Добре — отвърна Рудолф, обърна се и се затича към чешмата.
Ръцете му трепереха толкова много, че смачка първите две книжни чаши и успя да напълни едва третата.
— Ти си онзи тип. Мошеникът.
— Магьосникът — изригнах аз. — Хари Дрезден.
— Да, Дрезден — каза момчето и се приближи с чашата. Взех я и изсипах цялото и съдържание върху лицето си. Беше като леден шок, който да ме измъкне от света на кикота и оголените нервни окончания и да ми позволи да се захвана за нещо здраво. След това му подадох отново чашата. — Още една за вътрешностите.
Той ме погледна, сякаш съм луд (Кой би могъл да каже?), и отиде за още една чаша вода. Изпих я и започнах да си подреждам мислите.
— Кръв, Руди — казах аз. — Нещо с кръв.
— Боже — заекна новакът и обели бялото на очите си. — Хамптън беше целият в кръв. Кръв имаше из цялата стая, върху плексигласовия прозорец и по телекамерата. По дяволите, кръвта беше навсякъде. Какво, мамка му, е това нещо?