Сватба в небето
- Автор: Элиаде Мирча
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лора Ненковска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Сватба в небето». Краткое содержание книги:
През цялото това време почти не си спомних за чувството, че близостта на Лена ме смазва и унищожава. Поне така си мисля. Случи ми се в един от онези дни да осъзная, че вече не страдам, вече не се защитавам, не се боря срещу присъствието на Лена. Не зная как да ти го обясня по-точно; един ден просто си дадох сметка, че съм свързан с Лена, че тя е моя, а аз съм неин, а това усещане за абсолютна принадлежност вече не ме измъчваше. Напротив — щеше да ми е трудно да си се представя по друг начин, без нея до себе си. Мисля, че любовта ни се беше променила много през онзи период. Не мога да кажа точно как. Нещата тогава се стекоха така, че си спомням идеално някои случки и срещи, но не мога въобще да успея да възстановя в паметта си през какви душевни състояния съм преминавал.
Когато през есента се върнахме в Букурещ, бурите на любовта ни бяха преминали. Бях свикнал с Лена, бях се примирил със съвместния ни живот. Вършех работните си дела и се прибирах вкъщи винаги зажаднял за обич и за съпругата си. Дали това е истинското щастие, единственото, което е дадено на обикновения смъртен? Не зная. Познах и много щастливи моменти в любовта си; изживях ги и после ги забравих, по моя вина, както винаги се случва…
Срещнах се отново с приятеля си, на когото преди няколко месеца бях разкрил измъчващото ме нещастие. Засрамих се много, когато го видях. Имах усещането, че тогава го бях излъгал, и този път държах на всяка цена да му кажа истината. Бях обидил Лена, като се бях оплаквал пред него; бях забравил за любовта ни, за щастието ни тогава.
— Знаеш ли — казах му с усмивка. — Ти беше прав при предишната ни среща. Случващото се наистина бе нещо мимолетно. Някакво най-обикновено неразбирателство. Винаги става така в началото…
Не го лъжех, не желаех да го мамя. Някои хора казват, че всеки женен мъж се опитва да убеди възможно най-много младежи да се оженят, защото в него се бунтува изгубената свобода, онази, която той вижда у другите и за която им завижда. Но в моя случай това не беше така. Не го излъгах, като му казах тогава, че преди се бях заблудил и че сега наистина съм щастлив.
— Ти не би могъл да ме разбереш — повторих му аз няколко пъти. — Няма как да разбереш всички тези неща!…
XIV
Понякога се опитвам да си спомня какво се случи след това. Странно е колко малко подробности са останали живи в паметта ми. Времето минаваше почти без да го усетя. Знам само, че след отбелязването на третата годишнина от брака ни стана нещо много странно. Веднъж се прибрах от града по-рано от обикновено и заварих Лена да стои, облегнала чело на прозореца. Сякаш очакваше някого, но в никакъв случай не и мен, защото подскочи стреснато, когато влязох в стаята и я прегърнах. Изгледа ме развълнувано с известно учудване.
— Загубих камъка от пръстена си — каза и ми показа ръката си.
Пръстенът й беше подарък, който й бях дал веднага след сватбата и беше украсен с голям и много хубав смарагд. Опитах се да я успокоя; вероятно беше паднал някъде из къщата и щеше да изскочи при почистването. Тя поклати невярващо глава. Беше натъжена.
— Няма нищо, ще ти купя друг — успокоявах я аз.
Тогава тя не ми отвърна нищо. Но по-късно осъзнах, че възприемаше тази загуба като нещо невъзстановимо. Нито един от пръстените, които й подарих после, не й се понрави. Носеше ги, за да достави удоволствие на мен, но ги сваляше в момента, в който останеше сама. Понякога я хващах да крие пръстите си и не знам защо тази детинска игра ме натъжаваше.
— Не ми се ще — отговаряше тя, когато я питах защо не си избере някой друг пръстен.
Обещах си да й купя друг смарагд, също толкова хубав, колкото и загубеният, и за тази цел първо заминах за чужбина. И поне видимо животът ни си оставаше същият: излизахме в чужбина най-малко два пъти годишно и продължавахме да бъдем смятани от всички кръгове, които посещавахме, за щастлива двойка. Но и аз не мога да ти кажа дали бяхме щастливи — или напротив. Като че живеехме в някакво неведение. Не зная дали Лена въобще беше забелязала появата на каквато и да е промяна в живота ни. Откакто се бях „примирил“ с новото си положение, всичко ми се струваше не само естествено, но и необходимо. Не можеше да бъде по друг начин; и тази формула, смея да твърдя със сигурност, изразяваше цялостното ми душевно състояние след настъпването на онова финално мисловно прояснение. По-късно, когато отново познах болката и съмнението, се изумих от стерилността на тези повече от две години, в които бяхме живели спокойно заедно. Тогава се питах къде беше изчезнало интелигентното, високообразовано и витално момиче с неконформистко мислене, което бях срещнал някога в дома на Клоди и после бях опознал в Италия през седмиците, преди да се оженим официално. И осъзнах, че у Лена беше настъпила пълна промяна, тя бе протичала бавно и аз без съмнение бях помогнал до голяма степен за нейното случване, макар и без да забелязвам. Не бих могъл да кажа, че онова, което наричахме „наша любов“, се бе уморило или променило. Откривах в Лена пак същата доброта, пак същото любовно чувство към мен, пак я виждах така индивидуална и топла в отношението си към останалите; но с времето си дадох сметка, че малко по малко беше загубила загадъчността, спонтанността и фантазността, които изграждаха личността й. Как ли бих могъл да изразя тази промяна по-ясно? Може би беше започнала да напълнява. Но най-важното всъщност беше, че Лена отлично съзнаваше какво точно се променя у нея, и това със сигурност я потискаше и я правеше по-мълчалива в интимността ни, а понякога дори и напълно отнесена…