Праскови за кюрето

– Тогава хапнете с нас, за бога. Или вие не се храните?

– Много сте мила, госпожо Ро... – усмихнах се.

Тя ме ощипа по ръката.

– Виан!

– Извинете, мосю кюре – обади се Жозефин. – Ако знаех, че тя ще прибягва до насилие, нямаше да ви доведа.

Виан се засмя.

– Влизайте да пийнем по чаша вино. Децата са вътре.

Последвах ги в къщата. Чувствах се озадачен и още нещо, което не можех да определя. Но ми беше приятно да седя до печката в кухнята на Арманд, която сега беше пълна с хора повече от обичайното заради четирите деца и палавото куче, които играеха някаква буйна игра на кухненската маса.

Играта, която включваше много викове, цветни пастели, кучешки лай, листове за рисуване и темпераментни мимики от страна на Розет, за известно време прикри появата ми и ми даде възможност да разпозная Алиса Махджуби сред групата – променена почти неузнаваемо, със западни дрехи, синя риза и джинси, – малкото ѝ живо лице грееше развълнувано от играта и като че ли всички спомени за неотдавнашното ѝ приключение бяха заличени.

Този факт отчетливо ми напомни, че на седемнайсет Алиса все още е дете – въпреки че сестра ѝ на почти същата възраст вече беше омъжена. Естествено, когато си на седемнайсет и крачиш по несигурния път между младостта и зрелостта, светът за теб е безумно препятствие: днес пътят ти е посипан с натрошено стъкло, а на следващия ден – с ябълков цвят. Достатъчно си близо, за да докоснеш рая, а ти се иска само да го оставиш зад гърба си. Улових изражението на Виан и се запитах дали и тя си мисли за същото. Дъщеря ѝ беше едва на петнайсет, но в погледа ѝ се четеше буйство, намек за бъдещи странствания, за нещата, които предстои да види. Какво каза Жозефин? Някои хора цял живот чакат един конкретен влак, а накрая установяват, че дори не са стигнали до гарата. Анук е на гарата. Усещам, че би се качила на всеки влак.

Тя се извърна, сякаш беше прочела мислите ми.

– Мосю кюре!

Всички се обърнаха. Алиса отначало се стъписа, а после доби предизвикателно изражение.

– На никого не съм казал – уверих я. – И няма да го направя, ако не искаш.

Тя се извърна със стеснителна усмивка. Характерен жест, който имат двете със сестра ѝ – свеждане на брадичката, леко обръщане на главата наляво, притваряне на миглите, сега придружено от лекото полюшване върху лицето на неотдавна подстриганата ѝ коса. Тя е невероятно красива въпреки младостта си, а може би тъкмо поради нея. Чувствам се малко неловко, както винаги ме кара да се чувствам женската красота. Като свещеник не би трябвало да я забелязвам. Но като мъж винаги го правя.

– Преобразявам се – призна тя. – Позволих на Анук и на Розет да ме подстрижат.

Анук се ухили широко.

– Малко е по-къса от едната страна, но въпреки това е готино. Какво мислите?

Отговорих, че не мога да преценя, но Жозефин прегърна момичето и го увери, че изглежда прелестно.

Алиса се усмихна.

– Ти си направила същото. И ти си се преоткрила.

Сянка пробяга по лицето на Жозефин.

– Така ли? Кой ти каза?

– Виан.

Отново онзи поглед, като лек ветрец, набраздил речната повърхност.