Крадецът на шоколад

Извиняваше ли се? Кръгъл, завършен негодник. Кейд стисна юмруци в джобовете си, навела глава, борейки се със студения вятър, който караше очите ѝ да парят и сълзят.

– Но ти не би го направила, нали? – попита той.

– Да раздам твоя шоколад? Бих дала по едно парченце на всеки човек по света, ако можех – едната ръка излезе от джоба на мантото му, описвайки бърза дъга.

– Да спиш с Доминик Ришар.

Тя си спомни съвсем живо акцията по потапянето на досадника от онзи ден в Сена и се запита колко дълбок беше басейнът на този фонтан.

– Всъщност от нас двамата ти си обсебеният от него. Върви да спиш с него ти.

Той я изгледа с възмущение. Кейд се завъртя на пета и продължи по пътя си, без да знае със сигурност къде точно отиваше. Но той беше поне една глава по-висок от нея. Не му беше трудно да я настигне с няколко широки крачки.

– Това означава ли, че ти си обсебена от мен?

Тя не спря да върви, но го измери с озадачен поглед.

Той го беше казал уж на шега, но... изглежда на този етап нейната обсебеност беше станала унизително очевидна. Кейд се изчерви, напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете и се вглъби в чакълените камъчета.

Силвен не каза нищо повече, но когато тя го погледна крадешком минута по-късно, той изглеждаше напълно щастлив и доволен от живота.

Е, това си имаше своите позитивни страни. Все някой в този живот беше щастлив и доволен.

Той я изпрати до апартамента ѝ и остана да гледа невъзмутимо контролното табло, докато тя въвеждаше кода за достъп и сградата.

Нещо в нея, горещо и тъмно, се раздвижи. Какво означаваше неговото съсредоточено внимание? Че нейното нахлуване с взлом щеше да предизвика ответен удар? Тя повече никога нямаше да може да си легне в удобни памучни гащички и стара фланелка.

Той се наведе съвсем близо до нея, почти прелюдия към целувка.

– Все още ли пазиш ключа за моята лаборатория?

Пръстите ѝ се обвиха около дубликата в джоба ѝ, който си беше извадила от въпросния ключ. Тя го изгледа, без да продума.

Той задържа погледа ѝ за момент, докато ключът не започна да пари в дланта ѝ. Дишането ѝ стана затруднено и дори ѝ се стори, че единственият начин да си набави кислород беше чрез дишане уста в уста.

Той не я попита за дубликата. Извърна се настрани и се поколеба.

После се обърна отново към нея и отлепи кичура коса, който вятърът беше залепил върху устните ѝ. Облеченият в кожена ръкавица палец остана за момент върху извивката на устата ѝ.

След това той прекоси улицата и влезе в своята лаборатория.