Подменена

— Той ще пропътува огромно разстояние, за да присъства на бала. — Аурора премигна с очи срещу Елора.

— Но въпреки това ще седи достатъчно близо, за да чуе кръщението — каза Елора и се обърна към мен. — Готова ли си за церемонията по кръщението?

— Ъ-ъ, да — отвърнах аз. Фин ми беше споменал за това, но в този момент не го слушах особено съсредоточено. Не можех обаче да призная това пред Елора и затова само се усмихнах, опитвайки се да изглеждам уверена.

— Една принцеса никога не казва „ъ-ъ“. — Елора ме погледна с присвити очи, а Аурора не можа да прикрие добре присмеха си.

— Съжалявам — въздъхнах аз.

На Елора като че ли й се искаше да продължи да ме порицава, но Аурора ни наблюдаваше като ястреб, затова само сви устни и замълча с усилие на волята, за да не покаже никаква слабост пред гостенката си.

Аз самата не разбирах какво прави Аурора в къщата, а още по-малко защо Елора се бои от нея. Тя беше кралица и ако не се лъжех, единствената способност на Аурора беше да отправя двусмислени ласкателства и прикрити заплахи.

Изглеждаше ослепителна с дългата си виненочервена рокля и ме караше да се чувствам ужасно зле в моята семпла пола. Красотата на Аурора почти засенчваше блясъка на Елора, но не мисля, че това имаше някакво значение за Елора. Просто не можех да си обясня защо я оставяше да й влиза под кожата по този начин.

— Може би трябва да продължиш подготовката си някъде другаде — подхвърли Елора, святкайки с очи.

— Да, чудесна идея. — Скочих на крака толкова рязко, че едва не съборих стола зад себе си. Развеселеното изражение на Аурора се смени с гримаса на откровено отвращение, а Елора завъртя очи нагоре. — Съжалявам. Много се вълнувам около всичко това.

— Владей емоциите си, принцесо.

Впрягайки цялата сдържаност, на която бях способна, аз излязох тихо от стаята. Искаше ми се да се втурна навън, защото се чувствах като дете в последния си учебен ден. Не бях сигурна накъде да вървя и нямах представа къде е Фин, но веднага щом реших, че няма опасност да ме видят, почти се затичах.

Профучах покрай няколко затворени врати надолу по коридора, когато някой ме повика.

— Принцесо! — чух нечий глас от една отворена врата.

Спрях се и надникнах в стаята. Тя приличаше повече на гостна с пищния си червен килим в средата и кресла с кожена тапицерия около него. Транспарантът на стъклената стена беше спуснат почти изцяло и стаята тънеше в полумрак.

В ъгъла имаше тежък махагонов бар и някакъв мъж се беше облегнал на него, пиейки уиски със сода. Присвих очи, опитвайки се да го разгледам по-добре. Косата му беше разрошена и беше облечен изискано, но небрежно.

— Не ме ли познахте, принцесо? — Съдейки по гласа му, той се усмихваше и затова реших, че просто се шегува.

— Не ви виждам добре — рекох, пристъпвайки крачка напред.

— Гарет Стром, бащата на Уила — каза той и аз видях, че усмивката на лицето му стана по-широка.