Въздигната

— Вината не беше твоя — казах бързо. — Това не е променило чувствата ми към теб.

— Да, знам — кимна той. — Но след този случай се замислих. Не ми остава много време, докато се срина напълно. Тези способности ще продължават да разяждат ума ми, докато накрая го унищожат напълно.

— Каквото и да става, аз ще бъда до теб. — Пристъпих към него, опитвайки се да му вдъхна смелост. — Дори и да държа на… — Направих пауза. Все още не исках да призная за чувствата си към Локи. — Другите хора нямат значение. Ти си моят съпруг и аз ще бъда с теб и в добро, и в зло.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Тове почти тъжно. — Ще се грижиш за мен, ако изгубя ума си?

— Разбира се, че ще го направя — кимнах аз.

Никога не ми беше минавало през ума да изоставя Тове, най-малкото не и заради онова, което се беше случило онази нощ, или ако станеше слаб и безпомощен като Елора. Тове беше добър и благороден мъж и заслужаваше цялата обич и загриженост, които можех да му дам.

— Така ще ми бъде по-трудно да ти кажа онова, което искам. — Той въздъхна и седна на края на леглото.

— Какво е то? — Приседнах до него.

— Осъзнах колко малко време ми остава — започна той, — преди да изгубя ума си напълно. Може би двайсетина години, ако имам късмет. И после край. Искам да се влюбя в някое момиче. — Той въздъхна дълбоко. — Искам да споделя живота си с него. И… това момиче не си ти.

— О — казах аз и за момент не чувствах нищо. Не знаех как да тълкувам думите му и за миг останах като вцепенена.

— Съжалявам — рече Тове. — Знам от какво се отказа заради мен и съжалявам, че не съм достатъчно силен да направя същото за теб. Мислех, че съм. Мислех, че ще бъде достатъчно това, че сме приятели и че виждам в теб наш водач. Но не е.

— Да, така е — съгласих се аз тихо.

— И затова, Уенди, мисля… — Той си пое дълбоко въздух. — Искам развод.

И тогава се случи. Аз заплаках. Не бях сигурна точно защо. Комбинация от облекчение, мъка, смут и още толкова много други неща, които се бях опитвала да сдържам. Бях щастлива и освободена, но тъжна и уплашена едновременно.

— Уенди, не плачи. — Тове ме прегърна, за да ме утеши, и това беше първият път, когато ме докосваше, откакто се бяхме оженили. — Не исках да те натъжа.

— Не, не съм тъжна. — Поклатих глава и избърсах очите си. — Просто чувствата надделяха. И ти си прав. Трябва да анулираме нашия брак. — Кимнах и спрях да плача почти толкова бързо, колкото бях започнала. — Извинявай. Не знам защо стана така.

— Сигурна ли си, че си съгласна? — попита Тове, поглеждайки ме.

— Да, сигурна съм — отвърнах с тъжна усмивка. — Така е може би най-добре и за двама ни.

— Да, надявам се — кимна Тове. — Ние сме приятели и аз винаги ще те подкрепям, но за тази цел не е нужно да сме женени.

— Така е — съгласих се аз. — Но трябва да почакаме, докато решим проблема с Витра. Ако нещо се случи с мен, искам ти да бъдеш крал.