Доказателства

И той се обърна, за да си тръгне… но гласът на Лев Григориевич, необикновен, странно задавен глас го спря и го попита — е, а той, Съчов, има ли наистина такива доказателства? И Съчов отговори честно, че няма.

— Не — каза той, — нямам такива доказателства. Но ще се постарая…

Но тук той се запъна изведнъж. Защото в момента, когато произнасяше последните думи, случайно вдигна поглед и го насочи към прозореца. В тази минута, в този миг, всички тези думи изхвръкнаха от главата му. Почуден от запъването му, Лев Григориевич можа да види само внезапно изкривеното му лице, цветът на което изчезна. А Съчов гледаше ли гледаше през прозореца, където пред очите му премина преди няколко секунди Елена Николаевна и той не можеше да реши насън ли е или наяве. Тя вървеше бавно, спираше от време на време и побутваше с върха на обувките си първите опадали листа и на Съчов му се стори, че неговият собствен живот минава пред него.

И тогава, като се обърна към Лев Григориевич, той завърши своята фраза:

— Не — каза той. — За съжаление нямам такива доказателства. Сега. Ще се постарая обаче след известно време да ги имам. — Той помълча и добави: — Много ще се старая.

Същата вечер посетителите на Лятната градина можеха да срещнат един човек, който бавно и без явна цел се движеше по алеите, побутвайки първите опадали листа с носа на обувката си. От време на време човекът сядаше на пейка и тогава до околните посетители долитаха звуци, които при известна сила на въображението биха могли да бъдат взети за пеене. Странно беше това пеене: понякога звучеше мелодията на песента за веселия птицелов; понякога звучаха строфи на хекзаметър, вече сами по себе си мелодично песенни, но най-често се повтаряше песента за веселия и свободен стрелец от зелените Шеруудски гори и тези думи седящият на пейката човек произнасяше с особено усърдие, защото и самият той този ден беше заменил правото на служебно първородство за паница леща, за твърде мъглява и нелека свобода. В тъмнината се разнасяха думите: