Доказателства

Всичко, което чувствуваше, но не беше способен да изкаже, и всичко, което можеше да каже или се досещаше, нямайки възможност да облече своите догадки и предположения в разбираеми думи, всичко това Съчов видя изобразено на малкото пространство: там беше изобразено онова, за което говореха музиката и думите. Лицето на гения, сломено от Живота.

То беше показано полуобърнато. То по-скоро се загатваше, слабо и прекрасно. Добре се виждаха гърбът, дантелената яка и небрежно-изящната извивка на перуката и все пак главно, най-силно впечатление правеше това загатнато лице, пълно с предчувствия, по-силни от най-голямата увереност. В него се отразяваха току-що отзвучалите акорди на Реквиема; звуците не бяха още стихнали, но вече отчуждено, като че ли от друг свят, в тях се вслушваше техният създател, а те бяха отлетели… А редом, почти непосредствено до Моцарт стоеше Салиери — и всеки, който би могъл да види набразденото му с бръчки лице, би го запомнил завинаги, но повече от лицето се запомняха очите: огромни, те гледаха на крехко изящния човек, седнал неподвижно до пианото така, сякаш притежаваха магическия дар да проникват в бъдещето; тези очи бяха пълни с непресторени сълзи, защото те оплакваха и проклинаха това знание, което им позволяваше да видят мъртъв още живия, в същото време, когато тънките и твърди пръсти на музиканта вече сипваха в чашата смъртоносния прах, пазен за всеки случай — сега този случай беше дошъл. В това застиващо-изменящо се лице имаше всичко, за което пишеше поетът. Едно нямаше в него — злодейството, а освен него имаше всичко: и дългият път на познанието, и мъчителните следи, оставени от творчеството, приличащи на саблени удари, и вечното недоволство от себе си, и умората от много трудния, почти докрай преминат път, и несравнимата с нищо любов към музиката, и завист, и решителност, и съжаление — онзи, който върши престъпление, преследвайки една идея, може понякога да изпитва съжаление към жертвата си. „Прости ми — казваше този поглед, — прости ми, но иначе не може. Така трябва.“