Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
„Тя е забравена от Бога, мила моя“ — беше казал Рос, когато го видя за последен път в Техеран, точно преди да я напусне. Не можеше да понесе да се разделят, без да се сбогуват; бе отишла при Толбът да пита за него и после, след няколко часа той почука на вратата й. Бяха сами в апартамента.
— Най-добре е да напуснеш Иран, Азадех — каза той. — Твоят любим Иран е съсипан. Тази революция е като всички останали: нова тирания заменя старата. Новите управници ще наложат своя закон, своята версия на Божия закон, така както шахът наложи своята. Вашите аятоласи ще живеят и умират като папи — някои добри, някои лоши, а някои зли. С времето светът ще стане малко по-добър, с вярата в човека, който изпитва нужда да хапе, да удря, да убива, да мъчи и изтезава ще, стане малко по-човешки и малко по-сдържан. Само хората объркват света, Азадех. И главно мъжете. Знаеш ли, че те обичам?
— Да. Ти го каза в селото. А ти знаеш ли, че те обичам?
— Да.
Толкова лесно беше да се върнат назад в утробата на времето, както когато бяха малки.
— Но ти вече не си малка, а аз съм тъжен, Азадех.
— Това ще мине, Джони — бе отвърнала тя, искайки той да е щастлив. — Ще премине, както ще преминат и тревогите на Иран. От векове сме имали ужасни времена, но те са преминавали. — Спомняше си как седяха заедно, вече не се докосваха, но бяха толкова близки.
После той се усмихна, вдигна ръка за своя поздрав — „Да не ти пука от нищо!“ — и тихо си отиде.
Отново нещо блесна в долината. Безпокойството й се върна. Нещо мръдна между дърветата и тя ги видя.
— Ерики! — Той се събуди моментално. — Виж там. Двама мъже на коне. Приличат на хора от племената. — Тя му подаде бинокъла.
— Виждам ги. — Мъжете бяха въоръжени и препускаха в дъното на долината. Бяха облечени като планинци, прикриваха се там, където беше възможно. Ерики вдигна бинокъла до очите си. Видя как от време на време поглеждат нагоре към тях. — Вероятно виждат хеликоптера, но се съмнявам дали могат да видят нас.
— Насам ли идват?
— Може би. — През болката и умората си той усети страха в гласа й. — Вероятно да. Ще стигнат за половин час. Имаме достатъчно време.
— Търсят ни. — Лицето й бе пребледняло. Тя се сгуши в Ерики. — Хаким сигурно е вдигнал тревога навсякъде.
— Не би го направил. Той ми помогна.
— Това беше, за да избягаш. — Тя нервно огледа платото, дърветата и планината, после отново погледна двамата мъже. — Но щом вече си избягал, той ще действа като хан. Не познаваш Хаким, Ерики. Той е мой брат, но преди всичко е хан.
През бинокъла той видя полускритото край пътя село. Слънчевите лъчи проблясваха по телефонните жици. Безпокойството му нарасна.
— Може би са само селяни, любопитни да видят кои сме. Но няма да чакаме, за да разберем. — Той й се усмихна уморено. — Гладна ли си?
— Да, но съм добре. — Тя забързано започна да сгъва килима, който бе много стар, безценен и един от любимите й. — Повече съм жадна, отколкото гладна.
— И аз, но сега се чувствам по-добре. Сънят му помогна. — Погледът му обходи планините, сверявайки видяното с онова, което помнеше от картата. Погледна за последен път към мъжете, все още далече долу. За известно време бяха в безопасност, освен ако нямаше други наоколо. Той тръгна към кабината. Азадех набута килима отзад и затвори вратата. Забеляза в нея дупки от куршуми, които не бе виждала преди. В гората, много по-близо до тях, проблесна слънчево отражение, но никой от двамата не го видя.
Главата на Ерики го болеше, чувствуваше се слаб. Натисна пусковия бутон. Загряване — незабавно и точно. Бърза проверка на уредите. Оборотомерът беше разбит, нямаше компас, нямаше автоматичен засечник. Някои от уредите не му бяха нужни — шумът на двигателите щеше да му подскаже кога стрелките са навлезли в зеления сектор. Стрелките на резервоарите обаче бяха застинали на една четвърт. Нямаше време да проверява дали са в изправност и дали има други повреди, а дори и да имаше, какво би могъл да направи? „Всички богове — големи и малки, стари и нови, живи или мъртви, или вие, които тепърва ще се родите, бъдете днес на моя страна, ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми дадете.“ Погледът му падна върху кукрито — смътно си спомняше, че го бе пъхнал в джоба на седалката. Несъзнателно протегна ръка и го докосна. Допирът до него го опари.