Глутница ангели

— Стига вече — скастри ме Шобан.

— Ролф Харис36 — каза Ума и кимна. — Навремето обичах тази песен.

— Така ли? За пръв път го чувам този Ролф Харис — рекох й. — Но помня песента още от дете. Винаги обаче съм мислел, че „диджериду“ е някакво австралийско животно. Птица с дълга шия или дивото куче с джоб отпред, отмъкнало невръстното дете на Мерил Стрийп. Нещо от рода на какаду.

— Не, мой човек. Това е музикален инструмент на аборигените. И е много красив — опроверга ме Паху и ни изнесе кратък концерт.

Лично аз не бих употребил думата „красив“. Шумът, който издава диджеридуто, е като свирукане на празна бутилка от бира, само дето устата ти трябва да е широка цял километър, за да извлечеш звук от такъв нисък регистър. Пак погледнах проклетата джаджа и се убедих, че за нея се иска майсторлък точно колкото и за празна бутилка (без да броим удоволствието да обърнеш леденостудената бира). Не бих нарекъл музика онова, което Паху извлече от своята чудесия, но след няколко такта познах — единствено по ритъма — опит за „Завържи ми кенгуру“. Който и да беше Ролф Харис, сигурно се обърна в гроба. Ако изобщо беше мъртъв.

Та проблемът беше, че е малко трудничко да вместиш диджериду, дълго метър и четирийсет, в кола, която не е повече от метър и петдесет. Ума се опита да убеди Паху да го остави при приятелите си, но той не искаше и да чуе. Започнаха да се карат и по едно време дори видях как Шобан се пресяга за бухалката, но Ума поклати глава.

— Трябва ми — отсече Паху. — Трябва ни на всички нас!

Но не убеди Ума — мен ако питате, според нея Паху просто се лигавеше — накрая обаче тя вдигна ръце.

И така, четиримата отпрашихме по пътя за Кентърбъри с диджеридуто, завързано за покрива на мъничкия автомобил. В зависимост от скоростта вятърът свистеше в странния инструмент, който издаваше звук, наподобяващ гърлено тананикане. Всъщност сега бе по-приятно, отколкото когато бе свирил Паху. Хората в другите коли току ни гледаха смаяни, но поне можехме да сме сигурни, че и да падне мъгла, няма да ни блъснат.

Пейзажът наоколо отново беше красив. Стада овце, които си пасяха кротко, и ниви, осеяни с дълги тънки пръти.

— Това пък какво е? — поинтересувах се аз.

Ума и Шобан свиха рамене, но Паху ми отговори:

— Стълбове за хмел. Растението пълзи нагоре по тях.

— Хмел ли? От който се прави бира?

— Амин, брато — кимна Лаху.

— Бре, бре, бре! — зацъках аз. — Красиво е едва ли не като реклама на „Будвайзер“.

— Навремето в областта се е произвеждало много бира. Сега обаче пивоварните са закрити. Дългата ръка на мултинационалните корпорации.

— Името на звяра — рекох аз.

— Мислиш, че е смешно ли? — попита ме Паху.

Не мислех нищо. Казах го колкото да се намирам на работа, да пусна някоя и друга шега, за да не измрем от скука. Паху обаче се обиди. Обиди се като някое сръдливо хлапе.

Усмихнах се, за да му покажа, че се шегувам. В отговор Паху оголи срещу мен жълтите си зъби.