Приключенията на Казанова

Другарят ми по страдание подписа заедно с мен този протест, след което аз се обърнах към всички присъствуващи ученици, прочетох им нашето обяснение и ги подканих да кажат истината дали някой от тях може да твърди противното на това, което бях написал. Всички извикаха в хор, че никога не са ни виждали да си говорим и че не се знае кой е угасил лампата. Ректорът беше подигран и освиркан и се отдалечи, без да каже нито дума. Въпреки това той ни прати в затвора на петия етаж, където ни вкараха в две отделни килии. Един час по-късно пренесоха куфара, леглото и всичките ми вещи и всеки ден ми донасяха храната горе. На четвъртия ден се яви свещеникът Тозело със заповед да ме отведе във Венеция. Попитах го дали е осведомен по моя въпрос. Отговори ми, че е говорил вече с другия семинарист, знаел всичко и ни считал за невинни. Ректорът обаче не искал да признае несправедливостта си и сам не знаел какво да направи.

Свалих семинаристкото облекло и облякох дрехите, които бях носил във Венеция. Вещите ми бяха натоварени в една лодка. Качих се в гондолата на господин Гримани, с която свещеникът беше дошъл, и заедно отплавахме. По пътя свещеникът каза на гондолиера да свали багажа ми в двореца Гримани, след което ми заяви, че имал заповед от абата да ми каже при слизането във Венеция: ако се одързостя някога да отида в дома му, слугите имали заповед да ме изхвърлят навън.

При манастира на йезуитите той ме остави на брега. Нямах нито солдо19 в джоба си и не притежавах нищо друго, освен това, което носех на гърба си.

Към обяд отидох у госпожа Мандзони, която се разсмя от сърце, като видя, че предсказанието й се е сбъднало. След обяда отидох у господин Роза, за да се противопоставя по законен път на тиранията. Разказах му случилото се и той обеща да ми донесе същата вечер у госпожа Орио предложение за извънсъдебно уреждане на въпроса. Отидох там, за да го чакам и се насладя на изненадата, която предизвика появата ми у моите две прелестни приятелки. Наистина, те останаха като гръмнати, а разказът за моите приключения ги учуди не по-малко от самото ми присъствие. Дойде господин Роза и ми даде да прочета съчиненото от него заявление, което обаче поради краткото време не беше успял да потвърди нотариално, но ми обеща да уреди всичко на другия ден.

За вечеря отидох при брат ми Франческо, който беше на пансион у един художник на име Гуарди. Тиранията притискаше и него, както и мен, но аз му обещах да го освободя скоро от нея. Към полунощ потърсих моите две любезни сестри, които ме очакваха с нежно нетърпение, но — тук трябва да си призная с пълно смирение — скръбта, която изпитвах, се отрази вредно на любовта, въпреки четиринадесетдневното ми отсъствие и въздържание. Моята скръб им причини болка и те ме съжаляваха от цялото си сърце. Утеших ги с уверението, че всичко ще мине и загубеното време ще бъде наваксано.

Понеже не знаех накъде да се отправя и нямах нито грош в джоба си, отидох в библиотеката на Сан Марко20 където останах до обяд. После се запътих с намерението да обядвам у госпожа Мандзони, но когато излязох от вратата, един войник ме заговори и ми каза, че някакъв господин в гондолата — и той ми я показа — искал да говори с мене. Отговорих му, че ако някой иска да говори с мен, сам трябва да дойде, но когато с приятелски тон войникът добави, че води един приятел със себе си, за да ме отведат насила, аз отидох в гондолата, без да се бавя. Отвращавах се от скандали и се страхувах да не се изложа. Можех да се съпротивлявам, тъй като войниците не бяха въоръжени и не биха посмели да ме арестуват — във Венеция не бе позволено да се арестува по такъв начин. Но аз не мислех за това. Моят избран девиз „sequere deum“ отново се намеси, а и не почувствувах вътрешно упорство. Освен това има моменти на отпускане, когато смелият не е вече смел или не иска да бъде такъв.