Чиста кръв
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Чиста кръв». Краткое содержание книги:
Кой е убил непознатата? Кой е обезчестил дъщерята на стария Висенте де ла Крус и какви страшни и позорни тайни крият стените на манастира „Адорасион“?
Капитанът и младият му помощник Иниго де Балбоа се изправят срещу страшен противник — всевластната Инквизиция. Никой не може да се противопостави на пазителите на вярата — нито граф Оливарес, любимецът на краля, нито дори самият крал. За да открият истината и да помогнат на невинните, Алатристе и приятелите му се изправят сами срещу сляпата омраза, подклаждана от фанатизма, срещу корупцията и безчестието — под смъртната заплаха от кладите на Инквизицията.
— Не.
— Така си и мислех — полковникът се засмя тихо, сякаш на себе си. — Въпреки всичко така е по-добре, защото работата е много мътна. Казват, че старата се занимавала със сводничество и че сега се е намесила Инквизицията… Това също не ти звучи никак познато, предполагам.
— Не.
— Ясно. Говори се и за още няколко трупа, които никой не е виждал, за някакъв манастир, обърнат с краката нагоре при едно претърсване, за което никой от съседите наоколо не си спомня… — Салданя пак погледна крадешком към Алатристе. — Има хора, склонни да свързват всичко това с кладата, която готвят за неделя.
— А ти?
— Аз не правя никакви изводи. Получавам заповеди и ги изпълнявам. И когато никой нищо не ми обяснява, обстоятелство, което в този случай горещо приветствам, задоволявам се да гледам, да слушам и да си мълча. Което не е лоша позиция в моя занаят… Колкото до теб, Диего, ще ми се да те видя далеч от всичко това… Защо не се пръждоса далеч от двора?
— Не мога. Иниго…
Салданя го прекъсна, като изруга силно.
— Не продължавай. Казах вече, че не искам да зная нищо нито за твоя Иниго, нито за каквато и да било друга проклетия… Колкото до неделя, виж, за това мога да ти пошушна нещо: стой настрани. Имам заповед да предоставя всичките си агенти, въоръжени до зъби, на разположение на Светата Инквизиция. Каквото и да става, не само ти, ами и светата Божа Майка няма да можете и пръста си да мръднете.
Край тях премина бързо черната сянка на една котка. Бяха близо до болницата „Консепсион“ и един женски глас се провикна отгоре „Пази се, вода“. Дръпнаха се благоразумно и чуха плисъка на струята от нощното гърне, което изливаха на улицата.
— Едно последно нещо — каза Салданя. — Става дума за един човек. Някакъв наемен фехтувач, от когото трябва да се пазиш… Явно в този случай наред с официалния сюжет има и друг, неофициален.
— В кой случай?… — в мрака Алатристе засука насмешливо мустак. — Току-що те чух да казваш, че нищо не знаеш.
— Върви по дяволите, капитане.
— Между другото, на някои хора им се иска да осъмна тъкмо при дявола.
— Тогава не им се оставяй, проклети да са — Салданя нагласи по-добре късата пелерина на раменете си, а пистолетите и цялата железария, която носеше на кръста, издрънчаха злокобно. — Този, за когото ти говоря, души и разпитва къде живееш. Набрал е и половин дузина юначаги да те направят на решето, без да ти оставят време да кажеш „ох“. Този човек се казва…
— Малатеста. Гуалтерио Малатеста.
Отново прозвуча тихият смях на Мартин Салданя.
— Същият — потвърди той. — Мисля, че е италианец.
— От Сицилия. Веднъж свършихме една работа заедно. Или по-скоро я свършихме до половината… После сме се засичали още няколко пъти.
— Е, не си му оставил добър спомен, майка му стара. Смятам, че доста ти е насъбрал.
— Какво друго знаеш за него?
— Малко. Разчита на могъщи покровители и е добър в занаята си. Както изглежда, подвизавал се е в Генуа и Неапол, и е изпратил немалко хора на оня свят по чужда поръчка. Разправят, че това дори му доставя удоволствие. Живял е известно време в Севиля, а в Мадрид е от около година… Ако искаш, мога да направя някои проучвания.
Алатристе не отговори. Бяха стигнали до края на Прадо де Аточа и пред тях се простираше безлюдният мрак на градините, полето и началото на пътя за Вилекас. Спряха за известно време, заслушани в скрибуцането на щурците. Салданя беше този, който проговори пръв:
— Умната в неделя — рече той тихо, сякаш мястото беше пълно с подслушвачи. — Не бих искал да се наложи да ти надявам окови. Или да те очиствам.
Капитанът не продумваше. Стоеше неподвижен, загърнат в плаща си, лицето му още повече тъмнееше под широкополата шапка. Салданя въздъхна хрипливо, направи две стъпки, като че ли си тръгваше, въздъхна пак, спря и изруга мрачно.
— Слушай, Диего — той гледаше ту към Алатристе, ту към потъналото в мрак поле. — Двамата с теб не храним особени илюзии за света, в който ни се падна да живеем… Аз съм уморен. Имам хубава жена, работа, която ми харесва и ми позволява да отделя някоя пара за старини. Което означава, че докато нося полковническия жезъл, и баща си мога да запра… Може да съм мръсник, разбира се, но във всеки случай си оставам мръсник по моему. Ще ми се ти…
— Говориш прекалено много, Мартин.
Капитанът произнесе тези думи спокойно, с разсеян вид. Салданя свали шапка и прокара широката си длан по главата, там, където косата редееше.