Чиста кръв
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Чиста кръв». Краткое содержание книги:
Кой е убил непознатата? Кой е обезчестил дъщерята на стария Висенте де ла Крус и какви страшни и позорни тайни крият стените на манастира „Адорасион“?
Капитанът и младият му помощник Иниго де Балбоа се изправят срещу страшен противник — всевластната Инквизиция. Никой не може да се противопостави на пазителите на вярата — нито граф Оливарес, любимецът на краля, нито дори самият крал. За да открият истината и да помогнат на невинните, Алатристе и приятелите му се изправят сами срещу сляпата омраза, подклаждана от фанатизма, срещу корупцията и безчестието — под смъртната заплаха от кладите на Инквизицията.
Междувременно улових плъха. Дотегнало ми беше да спя в страх от ухапванията му и посветих дълги часове в проучване на положението. Накрая познавах навиците му по-добре от моите собствени: проявите му на недоверчивост — беше стар плъх, така да се каже, ветеран, — дързостта му и начина на придвижване покрай стените на килията. Стигнах дотам, че успявах да проследя мислено обиколките, които правеше, дори на тъмно. Тъй че веднъж се престорих на заспал, оставих го да върви по обичайния му път, докато не го усетих в един ъгъл, където предвидливо бях слагал по някоя и друга троха хляб, приучавайки го към това лакомство. После грабнах стомната с вода и я стоварих върху него, с такава сполука, че той се просна без да каже „ох“, или каквото там се предполага, че казват плъховете, когато си получат заслуженото.
През онази нощ най-после успях да спя спокойно. Но на сутринта плъхът започна да ми липсва. Отсъствието му ми предоставяше време за размишления върху други неща, като предателството на Анхелика и кладата, на която имаше голяма вероятност да приключи краткият ми жизнен път. Колкото до това, че щяха да ме пекат жив, ще кажа, без да се хваля, че това не ме безпокоеше кой знае колко. Чувствах се тъй уморен от затворничеството и изтезанията, че всяка промяна ми се виждаше като освобождение. Понякога се занимавах да пресмятам колко време ще умирам сред пламъците, макар че ако човек се отречеше клетвено по съответната официална процедура, го удушаваха милостиво, преди да запалят кладата и работата придобиваше по-весел вид. При всички случаи, успокоявах се аз, никое страдание не трае вечно и, колкото и да се проточеше то, накрая идваше покоят. Освен това в онези времена да умреш беше доволно лесна и обикновена работа. А аз не бях натрупал прекалено много грехове, които да натежат на душата ми до такава степен, че да й попречат да отиде на подходящото място, при душата на добрия стар войник Лопе Балбоа. При това на моята възраст имах все още известен героичен поглед към живота — да си припомним, че се бях оказал на този хал, защото не бях издал нито капитана, нито приятелите му, и всичко изглеждаше поносимо, понеже го приемах като изпитание в което, да ме извинят ваши милости, се чувствах горд от начина, по който се бях държал. Не зная дали съм бил наистина смело момче по рождение или не, но Бог ми е свидетел, че ако първата стъпка към смелостта се състоеше в това да се държиш като смел човек, спомнете си, че вече бях извървял няколко такива стъпки.
Но въпреки всичко ме бе обзела безкрайна безнадеждност. Една дълбока, безмерна мъка, подобна на желанието да заплача вътре, в душата си, плач, който нямаше нищо общо със сълзите на болка или физическа слабост, които ронех понякога. Беше по-скоро печал, дива, тъжна, свързана със спомена за майка ми и сестричките ми, с погледа на капитана, когато одобряваше мълчаливо някои от постъпките ми, с меките зелени склонове край Оняте, със спомена за детските ми игри със съседските момчета. Чувствах, че се разделям завинаги с това и жалех за всички красиви неща, които ме бяха очаквали в живота и които никога нямаше да имам. Но най-вече жалех, че няма да погледна за последен път Анхелика де Алкесар в очите.
Кълна се пред ваши милости, че не успявах да я намразя. Дори напротив, убедеността, че тя имаше пръст в моето нещастие оставаше у мен един тръпчиво-сладък вкус, който усилваше омаята на спомена за нея. Беше зла — и стана още по-зла с времето, кълна се в Бога, — но беше много красива. И точно това съжителство на злина и красота, тъй вплетени една в друга, предизвикваше у мен дълбоко запленение и болезнена сладост, когато изтърпявах страданията и мъките, сполетели ме по нейна вина. Звучи малко невероятно, така е. Но по-късно, с годините, научих истории за мъже, чиито души били обладани от лукавия и във всяка една от тези истории разпознавах с лекота собствената си съдба. Анхелика де Алкесар беше откраднала душата ми и имаше власт над нея през целия ми живот. И аз, който хиляди пъти бих я убил и още хиляди пъти бих умрял, без да трепна, за нея, никога не ще забравя нейната несравнима усмивка, студените й сини очи, много бялата й кожа, мека и гладка, чийто сладостен допир още гали моята кожа, загрубяла от стари рани, някои от тях, по дяволите, нанесени от нея. Като тази на гърба — дълъг белег от кама, незаличим, подобно на онази нощ, случила се много по-късно от времето, за което говоря сега, когато вече не бяхме деца и аз я прегърнах, обзет едновременно от любов и омраза, без да ме интересува дали ще осъмна жив или мъртъв. А тя, като ме гледаше отблизо, с устни, червени от кръв, след като бе целунала раната, която ми нанесе, произнесе шепнешком думите, които няма да забравя нито в този, нито в другия живот: „Радвам се, че още не съм те убила“.