Фантомът на паметта

— Разумно ли? — Въпреки твърде напрегнатата ситуация, аз се разсмях. — Правилно ли? Мусенка, злато мое, та ти просто не си виждала онези материали, които са в компютъра ми! Нямаш дори идея какво представлява нашата милиция! И как ще отида при тях с молба да изяснят нещата? И кой да ги изясни? Същите тези генерали, които са пуснали корени в министерството ли? Техните началници ли? Собственият им задник им е по-скъп.

— Тогава ще съобщим във Федералната служба за безопасност — не се предаваше Муся. — Разбери, Андрей, не можеш да седиш със скръстени ръце и да чакаш, докато отново се случи нещо. Във Федералната служба за безопасност има много добри професионалисти и те знаят какво трябва да се направи в такива случаи.

— Всичките са синджир марка и се прикриват един друг. Не, Муся, трябва сам да възстановя брънките в паметта си, за да разбера кому преча с моята книга. Или пък без книгата — просто преча по някакви други причини. Може би Маслов ми е казал нещо и е назовал конкретни имена — тогава поне със сигурност ще зная от кого трябва да се страхувам и ще започна да се държа по такъв начин, че този човек или тези хора да не виждат опасност в мен. Ще се направя на храстче. С врага е по-добре да се помиряваш, отколкото да се опитваш да го победиш. Защото опитът може и да се провали, а мирът е поне някаква гаранция.

— Както предпочиташ. — В очите на Муся се четеше явно неодобрение. — Значи ти трябва психиатър?

— Най-добрият — потвърдих аз. — Независимо колко струват услугите му. И да е такъв, който няма да дрънка на всеки ъгъл, че при него се лекува самият Корин, за да си прави реклама. Мога ли да разчитам на теб?

— Корин — топло се усмихна Муся, — на кого другиго би могъл да разчиташ, ако не на мен? Ти целият си само глава и сърце, твоите ръце, крака и речеви апарат съм аз.

И много скоро след това в моя живот се появи Хипопотама. Аз не страдах от излишен оптимизъм и вяра в хората, затова си давах сметка, че е много вероятно психиатърът-психоаналитик, който се представи като Михаил Викторович, да не е най-добрият специалист в Москва. И няма какво да ми говорят за непоклатимите блюстители на лекарската етика. Моите родители бяха лекари: майка ми — хирург, а баща ми — известен в столицата ни гинеколог, и цялото им обкръжение бе единствено и само от хора, свързани с медицината. От дете вече бях съвсем наясно, че има много добри диагностици, които изобщо не се съобразяват с лекарската етика, и, обратно — че има лекари, които строго спазват принципите на въпросната етика, но пък изобщо не блестят с професионалните си качества. Разбира се, исках специалистът, когото щеше да намери Муся, да отговаря и на двете изисквания, т.е. еднакво добре да може и да лекува, и да мълчи, но като разумен човек разбирах, че едва ли е възможно. Щеше да ми се наложи да жертвам някое от изброените качества и аз реших да пожертвам, тъй да се каже, медицинския критерий. По-добре да не е най-изтъкнатият психоаналитик, но да е в състояние да ми гарантира опазване на лекарската тайна, отколкото обратното. Може пък моят случай да не беше чак толкова тежък и сложен и току-виж, че някой по-посредствен лекар успял да се справи с капризната ми памет. Точно така заявих и на Муся.