Дъщеря на съдбата [bg]

Четвъртият син

Първоначално Дао Циен не се наричал така. Всъщност до единадесетата си година той нямал име, понеже родителите му били твърде бедни, за да се занимават с такива подробности и го зовели просто Четвъртия син. Роден бил девет години преди Елайза, на село в провинция Гуандун, на ден и половина път пеша от град Кантон. Произхождал от семейство на знахари. В продължение на безброй поколения мъжете от неговия род си предавали от баща на син знания за лековитите растения, умения за отстраняване на вредните секрети, заклинания за пропъждане на демоните и майсторство в правилното насочване на жизнената сила — ци. В годината, когато се родил Четвъртия син, семейството изпаднало в крайна нищета, след като постепенно изгубило земята си, заграбена от лихвари и комарджии. Имперските чиновници събирали данъци, заделяли парите за себе си, а после въвеждали нови налози, за да прикрият кражбите, а освен това искали непозволени комисиони и подкупи. Като повечето селяни мъжете от семейството на Четвъртия син не можели да плащат. Когато успявали да потулят от мандарините някоя и друга пара от нищожните си доходи, веднага я прахосвали на комар, едно от малкото развлечения, достъпни за бедняците. Хората като тях залагали на състезания на жаби и скакалци, или на бой на хлебарки, или на разни народни игри, например на фан тан.

Като малък Четвъртия син бил жизнерадостен, смеел се на всичко, но притежавал огромна способност да се съсредоточава и изпитвал силна жажда за знания. На седем години осъзнал, че добрият лечител умее да поддържа в равновесие ин и ян, а на девет познавал свойствата на местните билки и помагал на баща си и по-големите си братя в приготовлението на разните лапи, мехлеми, отвари за засилване, балсами, сиропи, прахове и хапчета от селската фармакопея. Бащата и Първия син обикаляли пеш от село на село и предлагали лечение и лекарства, а Втория и Третия син обработвали мизерното парче земя — единственият семеен капитал. Задачата на Четвъртия син била да бере билки и той я изпълнявал с удоволствие, защото му позволявала да скита свободно из околността, да си измисля игри и да подражава на гласовете на птиците. Понякога, ако й оставали сили след безкрайните домашни задължения, го придружавала и майка му — като жена тя не можела да работи на полето, без да си навлече подигравките на съседите. Преживявали с мъка и все повече затъвали в дългове до пагубното лято на 1834 г., когато върху семейството налетели най-злите демони. Най-напред котел с вряла вода се обърнал върху най-малката дъщеря, едва двегодишна, и я попарил от глава до пети. Наложили изгарянията с яйчен белтък и церили момиченцето с подбрани за такива случаи треви, но за по-малко от три дни то се уморило да страда и издъхнало. Майката не могла да го понесе. Била изгубила и други деца в крехка възраст и кончината на всяко от тях оставяла рана в душата й, ала злополуката с дъщеричката била като последното оризово зрънце, което преобръща купичката. Жената видимо залиняла, слабеела от ден на ден, кожата й добила зеленикав оттенък, костите й станали трошливи, а отварите на мъжа й не успели да спрат загадъчната неумолима болест. Една сутрин я намерили вкочанена, с усмивка на облекчение и успокоен поглед, защото най-сетне отишла при мъртвите си рожби. Ставало дума за жена и погребалните обичаи били много прости. Синовете не били в състояние да платят на монах, а и не разполагали с ориз, за да почерпят роднините и съседите по време на обреда, но поне направили нужното духът й да не се свре на тавана, в кладенеца или в мишите дупки, та сетне да излиза оттам и да ги мъчи. Без майката, съумяла с безгранични усилия и търпение да задържи семейството сплотено, се оказало невъзможно да спрат бедствията. Настъпила година на тайфуни, слаба реколта и глад и обширните земи на Китай се задръстили от просяци и разбойници. Братята продали седемгодишната си сестричка на някакъв търговец и повече не чули за нея. Първия син, предопределен да замести бащата в занаята на пътуващ лекар, бил ухапан от болно куче и не след дълго умрял в гърчове и с пяна на уста. Втория и Третия син вече били на възраст да работят и върху тях легнала отговорността да се грижат за баща си до края на живота му, да изпълнят погребалните обреди след смъртта му и да почитат неговата памет и тази на другите прадеди мъже до пет поколения назад. Четвъртия син не бил от особена полза, пък и нямало как да го изхранят, затова баща им го продал в робство за десет години на някакви търговци, чийто керван минал край селото. По онова време момчето било единайсетгодишно.