Дъщеря на съдбата [bg]

В куфара приготвен от мис Роуз, бяха най-хубавите й летни рокли; носеше и малко пари, откраднати от стаята на Джереми Съмърс и накитите от своя чеиз. Изкушаваше се да добави към тях и скъпоценностите на мис Роуз, но в последния миг надделя уважението към жената, превърнала се в нейна майка. В стаята си, в опразненото ковчеже, мушна кратка записка с благодарност за всичко, което й бяха дали, и с нови уверения, че ги обича силно. В добавка призна какво отнася със себе си, за да спести излишните подозрения към прислугата. Мама Фресия бе сложила в багажа най-здравите й боти, както и бележниците й и пакетчето с любовните писма от Хоакин Андиета. Освен това Елайза носеше дебело одеяло от кастилска вълна, подарък от вуйчо й Джон. Излязоха, без никой да се усъмни в нещо. Кочияшът ги остави на улицата на семейство Дел Валие и без да изчака да им отворят портата се изгуби от поглед. Тогава мама Фресия и Елайза се отправиха към пристанището, за да се срещнат с Дао Циен на уреченото място и час.

Той ги очакваше. Пое куфара от ръцете на мама Фресия и даде знак на Елайза да го последва. Девойката и бавачката дълго се прегръщаха. Със сигурност знаеха, че няма да се видят повече, но никоя от тях не се разплака.

— Какво ще кажеш на мис Роуз, мамичко?

— Нищо. Заминавам направо при своите на юг, там никой няма да ме открие.

— Благодаря ти, мамичко. Никога няма да те забравя…

— А аз ще се моля всичко да е наред, момичето ми — бяха последните думи, които Елайза чу от устата на мама Фресия, преди да влезе в близката рибарска колиба след китайския готвач.