Изгубените години [bg]

Пристъпих по-близо.

— Къде е домът ти?

Момичето срамежливо се усмихна.

— Ще ти кажа, ако ми кажеш накъде си тръгнал.

Дали заради приветливостта й, дали защото малко ми напомняше на Риа, малката жизнерадостна непозната ми допадна. Исках да поприказвам с нея, пък макар и за миг. Дълбоко в сърцето си можех да се престоря, че отново говоря с Риа, а ако селото й бе някъде наблизо, може би все пак щяхме да намерим подслон за през нощта.

— Накъде си тръгнал? — повтори тя, а аз се усмихнах.

— О, накъдето ме поведе сянката ми.

Тя пак се изкиска.

— Сянката ти скоро ще изчезне.

— Твоята също. Трябва да се прибираш вече.

— Не се тревожи. Селото ми е от другата страна на онзи хребет.

Докато говорехме, Шим се примъкна до скалата, където седеше момичето, навярно привлечен от онова, което привличаше мен. Тя обаче сякаш не го забеляза. Кой знае защо той внезапно спря и бавно отстъпи. Не обърнах внимание на това и попитах:

— Мислиш ли, че тази вечер може да пренощуваме в твоето село?

Тя отметна глава и се разсмя сърдечно.

— Разбира се!

Олекна ми — все пак открихме подслон.

Шим подръпна крайчето на туниката ми. Наведох се, а малкият великан прошепна:

— Аз не сигурен, но в ръцете й има нещо странно.

— Какво?

— Ръцете й.

Погледнах ръцете на момичето и в първия момент не забелязах нищо. И все пак… в тях наистина имаше нещо странно, макар че не можех да определя какво. Внезапно разбрах.

„Пръстите й. Между тях има ципи.“

Птицата алеа! Припомних си предупреждението на Риа. Духовете-двойници се превръщаха в каквото пожелаят, но винаги имаха някакъв недостатък. Посегнах към камата на Хон, но беше късно, момичето вече се превръщаше във влечуго. Очите й от кафяви станаха червени, кожата й се превърна в люспи, а устата й — в безмилостни челюсти. Злото същество се метна към мен, а воалът от ненужна кожа прошумоля и се свлече на земята.

Извадих камата и замахнах точно преди чудовището да ме събори по гръб. Шим изпищя. Затъркаляхме се по земята — кълбо от остри зъби, опашка, крака и ръце. Ноктите на звяра се впиха в дясната ми ръка. Внезапно битката приключи толкова бързо, колкото беше започнала. Оплетените ни тела застинаха на земята.

— Емрис? — попита Шим. — Ти мъртъв?

Бавно се размърдах. Измъкнах се от обятията на влечугото, чието гърло бях прерязал с камата. От раната по люспестия корем се лееше воняща кръв. Немощно пристъпих към скалата и се подпрях на нея, стиснал ранената си ръка.

Шим ме изгледа с възхищение.

— Ти ни спасил.

Поклатих глава.

— Спаси ни късметът… и един наблюдателен малък великан.