Изгубените години [bg]

Продължихме към Мрачните хълмове. Макар да напрягах и слуха, и втория си взор, от таласъмите нямаше и следа, но това не беше повод да приспя бдителността си. След час щеше да се смрачи, залезът вече обагряше облаците. Не можех и не исках да си представя какви създания се спотайват тук по тъмно.

Междувременно Шим изоставаше все повече. Постоянно спираше, за да си почине, а аз го подканях да продължи. Силите му се топяха, а зрението ми отслабваше. С неохота заключих, че ще трябва да намерим подслон, преди да дойде нощта. Къде обаче? Обезлюдената равнина не предлагаше много възможности.

Продължихме пътя си през дългите полегати склонове и падини, а с удължаването на сенките ни растяха и страховете ми. До ушите ни достигна странен вой, наполовина вълчи, наполовина от вятъра. Въпреки молбите ми Шим изоставаше все повече.

Изкачих едно възвишение и зърнах под себе си село. По улиците горяха факли, а през прозорците на ниските, изградени от глинени тухли къщи се виждаха камини. Устата ми се напълни със слюнка, когато сред миризмата на дим долових и аромата на печено зърно.

Шим приближи и двамата се спогледахме. С радостен вик той хукна към портите на селото и аз го последвах — непохватен, но изпълнен с надежда.

На земята до портите седеше мъж, който скочи на крака, щом ни зърна. Беше висок и мършав, с проста туника, копие в ръка и обрасло с гъста черна брада лице. Най-забележителни обаче бяха необичайно големите му тъмни очи. Дори в гаснещия ден те зловещо сияеха и не можех да се отърся от усещането, че ги озарява не интелект, а страх. Приличаха на очите на отчаяно животно, замръзнало на самия ръб на смъртта.

Събрал смелост, мъжът насочи копието към гърдите ми. Не продума, но изражението му беше мрачно.

— Идваме с мир — обявих аз. — Тези земи са ни непознати и търсим само подслон за през нощта.

Очите на мъжа се облещиха още повече, но той не каза нищо, само замахна с копието, закачи тоягата ми и почти улучи ръката ми.

— Ние гладни — простена Шим. — Гладни и уморени.

Мълчаливецът отново замахна. Едва тогава забелязах табелата, увиснала на портата зад него. Издълбани в стара дъска, думите на нея гласяха „Добре дошли в Каир Нейтан, градът на бардовете“. Отдолу пишеше „Тук песен винаги“, ала останалото не се четеше, защото табелата бе повредена. Не бях сигурен в това, но ми се стори, че някой я е изчегъртал.

Оттатък портата видях жена, висока и смугла като мъжа пред нас, която бързаше към дома си през градския площад. Преди да се вмъкне вътре, тя направи знак на две деца — около петгодишни, с дълги до раменете черни коси. Те бързо я последваха и вратата шумно се затръшна. Видя ми се странно, че чувам стъпките, но не и гласовете им. И жената, и децата мълчаха, точно като мъжа с копието.

Тогава осъзнах, че цялото село тъне в мълчание. Не се чуваше нито плач на бебета, нито смях. Никой не се пазареше за цените на зърното, не се чудеше кой е донесъл въшките или кога отново ще вали. Не долавях нищо, нито гняв, нито радост, нито скръб. И нито един глас.

Мъжът отново замахна с копието и почти докосна туниката ми. Бавно заотстъпвах, без да откъсвам поглед от зловещите му очи. Намръщих се и рекох: